Лира Литературно-рекламна Агенция
Златина ПЕТКОВА
Честват се военни победи, раждането и смъртта на герои и светци, падането на диктатори, все неща сериозни и достатъчно важни, за да ни убедят, че и ние сме такива. С нестихващата си любов към парадокса обаче Милан Кундера накъсва на малки парченца листа, върху който значимото е написало история си, а после ги хвърля във въздуха, превръщай ги в конфети. Конфетите на значимото, с които за първи път ще отбележим „Празникът на незначителността“.
След дълга пауза на мълчание чешкият писател се завръща, за да ни изнесе твърде обикновено представление. Четирима приятели – Ален, Рамон, Шарл и Калибан, поставят и разиграват скучната постановка на битието, което в духа на автора се оказва непосилно леко. На сцената се разхождат женски гърди, бедра, задници и един намигащ пъп. Пъпът на всички хора е еднакъв и това унифицира любовта. Той е и знакът, доказващ, че си роден. Само ангелите и Ева не са белязани. Така си мисли Ален, докато си спомня онази, която не е искала да ги свързва пъпна връв и, за да забрави, е избягала на другия край на света. Чува се някакъв неразбираем монолог. Калибан говори на измислен пакистански. Нека оценим усилията, които полага за нещо толкова незначително и го оставим с надеждата, че ще привлече поне един женски поглед. Рамон отбелязва деня, като се размотава из Люксембургската градина и разсъждава за маловажното. Шарл режисира историческия си куклен театър, чието заглавие може да е „Вицът за яребиците“. Сталин разказва ловните си приключения на съпартийци: двадесет и четири яребици и 12 патрона. Стреля и уцелва дванайсетте. Отива вкъщи за още патрони, връща се и убива и останалите . Следва тоалетната революция. Вождът го няма и Хрушчов бясно крещи: „Излъга! Излъга!“ Как ли пък не – птиците него ще чакат. Никой не вижда очевидното – Сталин се шегува. Краят на всяко действие в пиесата се отбелязва с напикаването на Калинин. Съвсем прозаично – жертва е на болната си простата . Публиката обаче бясно аплодира и крещи с пълно гърло: „ Да живее Калинин- истинският герой! Героят на незначителността!“
На финала на книгата, сякаш всички актьори излизат на сцената, за последния си поклон или, за да ни се извинят, че са ни занимали с нещо толкова преходно и несериозно като собствения ни живот. А може би неговата незначителност е единственото, което наистина си заслужава да бъде празнувано. В това поне се опитва да ни убеди Милан Кундера.
„Празникът на незначителността“ тук
