„Там, където принадлежим“ от Емили Гифин (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

Популярната Емили Гифин се завръща с вълнуващата история на две жени и техните семейства – история за отдадеността и обичта, които ги свързват. Мариан Колдуел е трийсет и шест годишна телевизионна продуцентка, която живее в Ню Йорк живота на мечтите си – има успешна кариера и връзка с един специален мъж. Но една вечер на прага й се появява Кърби Роуз – осемнайсетгодишната й тайна, която би трябвало да е в миналото. От този момент подреденият свят на Мариан ще бъде разтърсен из основи, ще се събудят духове и стари спомени за една страстна младежка любов, които са на път да разрушат така старателно градената абаносова кула.

Романът „Там, където принадлежим” е истински психологически тест Роршах. Освен че е написана увлекателно, книгата провокира читателя да се връща към избори, които е правил в миналото си, които би искал да промени, да постъпи по различен, по-добър начин… да осмисли темите за личността, семейството, опрощението.

Маями Хералд

ОТКЪС

1.

МАРИАН

Знам какво се говори за тайните. Чувала съм какво ли не. Че те преследват, че направляват живота ти. Че отравят взаимоотношения и развалят семейства. Че в крайна сметка само истината те прави свободен. Може и така да е за някои хора и за някои тайни. Но аз бях напълно уверена, че съм изключение и цели две десетилетия не я споделих с никого. Нито с най-близките си приятелки в изблици на пълно откровение, нито с любимия си Питър в мигове на най-голяма близост. Баща ми изобщо не научи за това. Не коментирах случилото се и с майка си – единствения свидетел; сякаш в желанието си да го оставим зад гърба си, да продължим напред, негласно си бяхме дали обет за мълчание. Нищо не успях да забравя, нито за ден, въпреки това бях убедена, че понякога е по-добре миналото да си остане в миналото.

И това се оказа грешка. Не трябваше да подминавам с лека ръка думите, от които тръгна всичко в онази гореща нощ, толкова отдавна:

Може да бягаш. Но няма да успееш да се скриеш.

Онези думи, онова лято, моята тайна бяха много далеч от мислите ми, докато двамата с Питър се разхождахме по Блийкър Стрийт след разточителната вечеря в „Лупа“, любимия ни ресторант в града. След няколко неуспешни опита зимата най-после си беше отишла, а от бутилката „Бароло“, която споделихме с Питър, меката пролетна вечер ни се виждаше необичайно топла. Тъкмо това е едно от многото неща, на които се възхищавам у него – изтънченият вкус, съчетан с твърдото му убеждение, че животът е прекалено кратък, за да се задоволяваме с посредствено вино. И въобще с всичко посредствено. Той е толкова непринуден и усърден в работата си, че е невъзможно да бъде наречен сноб; отбягва онези свои познати, които се гордеят, че „не пипват нищо“, но категорично е от елита, отраснал в най-отбраните кръгове на обществото. Аз не се чувствам неудобно в този свят, макар че винаги се бях придържала в периферията му, преди Питър да ме въведе в средата на собственици на самолетни компании, яхти и вили в Нантъкет и Сейнт Бартс.

– О, най-сетне се отървахме от кишата по тротоа¬рите – възкликвам аз, доволна, че вече мога да се издокарам с обувки на висок ток и с лека жилетка след месеци в неугледни гумени ботуши и дебели зимни палта.

– Знам, знам… Quel soulagement – измърморва Питър и ме прегръща през рамо. Не познавам друг човек, който може да си позволи да разсъждава на френски, без да изглежда ужасно превзет, може би защото бе прекарал по-голямата част от детството си в Париж като син на френска манекенка и американски дипломат. И въпреки че дошъл да живее в Америка чак на дванайсет години и вкъщи му било забранено да говори на друг език освен на френски, имаше безупречно произношение и маниери.

Усмихвам се и притискам лице към силното му рамо, а той ме целува по върха на главата и пита:

– А сега накъде, шампионе?

Лепна ми това прозвище, след като убедително го победих на скрабъл още на третата ни среща, при това два пъти последователно, и то с нескрито задоволство. Бях допуснала фаталната грешка да му призная, че в моето детство на шега наричахме „Шампион“ кучето ми – сляп и куц шоколадовокафяв лабрадор. Оттогава започна да ме нарича така на галено, а „Мариан“ използваше, когато бяхме сред хора, в изблици на страст или в редките моменти на недоразумения.

– Какво ще кажеш за десерт? – подхвърлям аз, докато завиваме зад ъгъла. Разкъсвани от колебания между кексчета в „Магнолиас“ и шамроли в „Рокос“, в крайна сметка решаваме да обуздаем лакомията си и в уютно мълчание продължаваме разходката си покрай кафенета, барове и весели компании. И тогава, разнежена от виното, времето и изискания му парфюм, от устата ми се изплъзва: – А за женитба?

На трийсет и шест, след двегодишна връзка, естествено съм стигнала до въпроса, който човърка дори приятелите ми. Но тази вечер за пръв път си позволявам да го задам директно и моментално съжалявам за лекомислието си и се приготвям да чуя отговор, който няма да ми хареса. Разбира се, настроението веднага се променя и усещам как ръката на рамото ми се напряга. Казвам си, че това невинаги е лош знак. Може би просто не прецених момента. Дори ми минава през ум, че може би вече е купил пръстен и че реагира така, защото му развалям изненадата.

– О, забрави – добавям аз през неествено звънлив смях, който само увеличава конфуза ми. Получи се нещо като да си вземеш обратно думите „обичам те“ или да заличиш еднократна сексуална авантюра. Невъзможно.

– Шампионе… – започва той и след няколко секунди добавя: – Така ни е толкова добре.

Колко мило признание, направо обещаващо, но толкова далеч от очаквания отговор, че не успявам да се въздържа и му го казвам.

– И какво точно означава „толкова“? Постоянно състояние? Да отидем в общината още сега? Или нещо между двете? – питам аз със закачлив тон и Питър яхва възможността да разведри ситуацията.

– Май няма да е зле да си вземем кексчета все пак – подхвърля той.

Не се усмихвам. Идеята за правоъгълен диамант, скрит в една от италианските му мокасини се изпарява.

– Шегувам се – и той ме притиска още по-плътно към себе си. – Би ли повторила въпроса?

– Женитба. Между нас двамата. Какво мислиш? – повтарям аз. – Някога изобщо минавало ли ти е през ум?

– Да. Разбира се… – Усещам задаващото се „но“ като капки дъжд след оглушителен гръм. – Но току-що се разведох – не закъснява основателното му оправдание.

– Вярно – отвръщам аз, напълно съкрушена, докато той се заглежда в една тъмна витрина, явно силно заинтригуван от канцеларските пособия и химикалките „Монблан“. Запомням го като добра идея за подарък, особено за толкова изискан човек като него, „който си има всичко“. Копчета за ръкавели, електронни закачки, уикенди в живописни хотелчета в Ню Ингланд. Дори специално поръчана в ЛЕГО статуя на американски лос, неофициалния талисман на любимия му колеж „Дартмут“.

– Но бракът ти се разпадна много отдавна. Не живееш с Робин повече от четири години – не се предавам аз.

Често прибягвам до този аргумент, макар и в различен контекст. Обикновено, когато сме с други двойки или когато някой ме гледа като натрапница – любовницата, отмъкнала нечий съпруг. За разлика от някои мои приятелки, които са експерти по женените мъже, никога не съм допускала да стигна по-далеч от намигване или питие от човек с брачна халка просто защото в годините преди Питър не понасях тайните, игричките, фобията от обвързване или други подобни симптоми на синдрома Питър Пан, превърнал се вече в епидемия, поне в Манхатън. А и донякъде защото беше въпрос на самоуважение. Но пък, от друга страна, беше и прагматизъм, житейска тактика след трийсетте. Знаех точно какво искам, кого искам и твърдо вярвах, че ще го постигна с упоритост и решимост, с каквито бях изградила телевизионната си кариера.

Не че беше много лесно. След дипломирането си в школата по изкуства в Нюйоркския университет се преместих в Лос Анджелис и започнах работа като един от многото асистент-режисьори в посредствен ситком на „Никелодеон“. След осемнайсет месеца, през които главната ми задача беше да се старая да изпълнявам точно поръчките за обяд и не написах нито една дума за програмата, си намерих друга постоянна длъжност като сценарист в медицински сериал. Беше голямо преживяване. Научих много, запознах се със страхотни хора и се издигнах до редактор, но нямах личен живот, а всъщност не бях толкова отдадена на филмовата индустрия. Затова в един момент реших да рискувам, отказах се от сигурната си позиция и се върнах в Ню Йорк в скромен, уютен апартамент в Парк Слоуп. За да си покривам разноските, продадох два материала и започнах да работя на свободна практика за няколко съществуващи продукции. Любимото ми място за писане стана „Агис“, малък семеен бар, където постоянно вреше някаква драма между четиримата братя и най-вече между съпругите им и майка им, ирландска имигрантка. Докато работех върху текущите си проекти, постоянно си записвах идеи, вдъхновени от тях, и така внезапно се появи „Саут Секънд Стрийт“ (но пренесох действието от съвременния бар в Бруклин във Филаделфия през седемдесетте). Не беше някаква гениална идея за тогавашната тенденция в телевизията, защото бях от старата школа и вярвах, че мога да пресъздам вълнуваща история с думи и въображение, вместо да прибягвам до разни фантасмагории. Агентът ми също вярваше в мен и се зае да го представи на всички големи телевизионни канали, което отприщи истинска война за закупуване на правата. Сключих сделка за по-малка сума (въпреки това достатъчна, за да се преместя в Манхатън), но срещу по-голяма творческа свобода. И воалà. Мечтата ми се сбъдна. Станах изпълнителен продуцент. Имах своя шоупрограма.

И тогава, след една напрегната година, се запознах с Питър. Знаех името му дълго преди да го срещна – от колегите в бранша и от писанията във „Варайъти“: Питър Стандиш, прословутият продуцент, отмъкнат от конкуренцията, спасителят, от когото се очакваше да вдигне рейтинга ни и да възроди репутацията ни. И в качеството си на нов изпълнителен директор практически ставаше мой началник, още една причина да влезе в забранения ми списък. Все пак сутринта, когато за пръв път го видях в „Старбъкс“, в нашето лоби, прецених, че мога да допусна изключение от правилото, защото се сетих, че не съм на негово пряко подчинение – програмният директор беше звеното между нас. Освен това вече се бях утвърдила като име. Сериалът ми, макар и скромен, се харесваше, даваше сериозна заявка за активния сезон, така че никой не можеше да ме обвини, че ще го използвам, за да се издигна в кариерата си.

Естествено, от тогавашната си позиция на опашката зад него, откъдето дочух, че си поръча „двойно дълго капучино, екстра драй“, всичко беше просто теория. Веднага забелязах, че не носи халка, но изглеждаше недостъпен, което долових, след като го потупах по рамото, представих му се и набързо, но много професионално го приветствах с добре дошъл. От бюлетина в компютъра си знаех, че е на четирийсет и седем години, но нямаше нито един бял косъм на главата и изглеждаше много по-млад, отколкото очаквах. Освен това беше по-висок и по-атлетичен, отколкото си го представях. Изобщо всичко беше много по-голямо – дори ръката му около чашата капучино.

– Приятно ми е да се запознаем, Мариан – отвърна той с очарователно небрежно килната глава. Поспря се, докато си поръчвах дълго лате и дори изчака барманът да го направи и го гарнира с комплимент за страхотната ми работа по филма. – Разбрах, че се очаква и продължение?

Кимнах скромно и се опитах да не зяпам елегантния му костюм и трапчинката на гладко обръснатата му, упорита брадичка.

– Да. Засега извадихме късмет. Но има и какво да се желае, за да разширим аудиторията… Гледали ли сте нещо от него?

Каква дързост. Да изпитвам шефа на шефа си. Колебанието му подсказа отговора. Усетих как се чуди дали да си признае, че никога не е гледал моето шоу.

Накрая с неудобство го направи и добави:

– Но тази вечер ще го гледам. Обещавам.

Разбрах, че наистина е човек, който държи на думата си – репутация, която си бе спечелил в бизнес, пълен с хищни, самовлюбени играчи.

– Е, поне знаете, че се излъчва в четвъртък – усмихвам се аз и изпитвам неустоимо привличане, което изглежда взаимно. Много отдавна не бях усещала такова ниво на химия, и то с някого толкова подходящ, поне на хартия.

На следващата сутрин, за моя приятна изненада, двамата отново се засичаме в „Старбъкс“ в 7:50 и неизбежно си задавам въпроса дали не го е направил нарочно, също като мен.

– Е, какво мислите? – кокетно питам аз, което е далеч от обичайния ми стил, особено на работа. – Гледах¬те ли го?

– Да. И много ми хареса – оповестява той и си поръчва същото като предишния ден, само добавя бита сметана, за да подскаже, че може да бъде и спонтанен. Грейвам и му благодаря.

– Стегнат сценарий. Страхотна игра. Тази Анджела Ривърс ми изглежда огън жена – заявява той, имайки предвид нашата изгряваща, талантлива червенокоса главна героиня, която често сравняват с Люсил Бол. По време на кастинга едва я наложих вместо друга по-утвърдена звезда. Определям го като едно от най-добрите си решения като продуцент.

– Да – съгласявам се аз. – Виждам я с „Еми“ в близко бъдеще.

Питър кимва, очевидно съгласен с мен.

– О, между другото – продължава той и в погледа му се чете усмивка, – не само че изгледах филма, но намерих и пилотния трейлър. И всичко от първия сезон. Така че трябва да ти благодаря за оскъдните четири часа сън миналата нощ.

Разсмях се.

– Следобедно еспресо – предлагам му аз, докато се отправяме към асансьора. – Върши чудеса.

– Звучи добре. В четири и половина? – намига ми той.

Сърцето ми се разтуптява лудешки и кимвам. Започвам да броя минутите до четири и половина следобед този ден и всеки друг през следващите няколко седмици. Това се превърна в наш ритуал, макар за пред хората да се преструвахме, че е случайно съвпадение.

Тогава, след като веднъж бях споменала страстта си към шапките, пристигна по куриер от „Барнис“ някакъв пакет на мое име. Вътре открих закачлива черна, сатенена барета и картичка с надпис: „На Мариан, единственото момиче, което знае как да се справи с това.“

Веднага открих директния му номер от указателя и го набрах. Зарадвах се, като чух, че той лично вдигна слушалката.

– Благодаря – направо казах аз.

– Удоволствието е мое – отвърна той и усетих, че се усмихва.

– Прекрасна е – продължих възторжено.

– А картичката? „Момиче“ добре ли е? Колебах се между „момиче“ и „жена“. – Ето това потвърди, че изпитва нещо повече към мен и че той също може да е уязвим. Усетих, че хлътвам още повече по него.

– За теб може и „момиче“ – обявих аз. – И наистина е прекрасна. Все пак се радвам, че не е малиновочервена.

– Или пък втора употреба – добави той с присъщото си чувство за хумор. – Бих искал да те видя с нея. И ако беше топло…

Разсмях се, пламнах, стомахът ми се сви от вълнение, зачудих се кога – а не дали – ще ме покани на истинска среща.

Три дни по-късно отлетяхме със служебния самолет за Лос Анджелис за наградите „Еми“. И макар че моят сериал не беше сред номинираните, предизвиках¬ме сериозен интерес и никога преди не се бях чувствала толкова горда с работата си. Не по-малък интерес предизвикахме и двамата с Питър като двойка, защото нашите „случайни“ срещи на кафе вече бяха провокирали слухове. Държахме се на дистанция по червения килим и особено внимавахме на коктейлите по-късно, докато накрая и двамата едва се сдържахме и той ми изпрати съобщение, което пазя и до днес в айпада си: „Роклята ти е поразителна.“

Усмихнах се, доволна, че не бях похарчила напразно цяло състояние за тоалет на Алберта Ферети и че бях сменила обичайното си черно с изумруденозелено. Обърнах се в неговата посока точно когато долетя второ съобщение: „Макар че сигурно би изглеждала още по-добре на пода.“

„Там, където принадлежим“ тук

Книги от Емили Гифин тук