Лира Литературно-рекламна Агенция
Златина ПЕТКОВА
Тази година се навършиха 80 години от рождението на „мъчния човек“ Дамян Дамянов. Това предизвика появата на изключително красиво оформеното томче „Съкровения“, приютило между кориците си едни от най-емблематичните му стихотворения.
Да, прави сте, горните редове звучат като част от реч на културен деец от времето на соца. А не е ли това най-подходящото представяне на такава книга и автор? Лигавите сантименталности на някакъв болнав човечец, дето не стават за друго, освен за текстове на песни на Лили Иванова. „Ама моля ти се, ние за сериозна поезия ли говорим , или за естрада?“ В рамките на последните 9 месеца чувах този въпрос или го съзирах в погледа на поне 3-ма или 4-ма от четящите ми познати, когато споменавах пред тях името Дамян Дамянов. В началото бях учудена, после притеснена за собствените си критерии или за липсата на такива, а накрая се ядосах. Излизането на „Съкровения“ е поводът, който използвам, за да изразя негодуванието си.
Открих Дамян Дамянов, когато бях на 13. Тогава още никой не ме беше научил, че поезията се дели на ниска и висока, затова го четях заедно с Ботев и Вапцаров и го обичах наравно с тях. Всеки път, щом паднех, си повтарях наум „ Когато си на дъното на пъкъла, /когато си най тъжен, най-злочест,/ от парещите въглени на мъката/ си направи сам стълба и излез“. За Вас това е песен и ужасно клише , за мен беше надежда. Слушах как „две добри ръце свирят Лунната соната“ много преди наистина да я чуя. Мечтаех някой да ми прошепне : „ Вдигни очи! За миг вдигни очи!/ Защо? Не питай, просто погледни ме! / Помилвай ме и кротко помълчи/ и ако искаш, двама ще мълчиме…“ Разбрах какво е да си безсилен да спреш тръгващия си от теб и в безсилието си да крещиш „ Не си отивай. Чуваш ли, не тръгвай!/Не ме оставяй сам със вечерта!/ Ни себе си, ни мене не залъгвай, / че ще ни срещне нявга света!“ А после, ехидно да го замериш с „ Та значи тъй: реши и си отиваш!…/ На добър час! Аз няма да те спра!/ Ще потъжа. Ден-два ще ми е криво,/ ала от скръб едва ли ще умра!“. Десетки пъти препрочитах приказката за онова момиченце, което покрило лицето на злия човек с листо и как тогава „-за първи път обичан- заплакал той, разбойникът“. Заедно с Нора страдах за болните крака на Доктор Ранк, а дори не знаех кой е. Страшно исках да приличам на нея , за да може някой и мен да утеши с думите : „Нора, Нора, моя малка Нора!/ Избърши зелените очи!/ Тук ни гледат толкоз чужди хора-/о, не бива, скъпа! Не плачи.“ Та нали и моите очи са зелени?
Мога да продължа така до безкрай, но има ли смисъл? Ако сте живели дори ден в стиховете на Дамян Дамянов , за вас те вече са дом. Сами ще си потърсите „Съкровения“ и чрез тях ще се приберете в своето „вкъщи“. Ако пък не сте, опитайте. Изключете радиото и си купете книгата, тогава може би ще разберете, че поезията не се дели на естрадна и елитарна, а на добра и лоша и това, че сте срещнали добри стихове само в песен, а не на хартия, превръща вас, а не поезията в естрада.
„Съкровинея“ тук
