Людмила Еленкова
През шейсетте години в Италия едно момиченце не можело да заспи без приказка. Тогава баща му – счетоводител и търговски агент, пътувал из цялата страна и обещал на детето си, че където и да се намира, всяка вечер ще му разказва приказка по телефона. Историите, които той измислял, траели колкото стигнат парите за един разговор, но били толкова интересни, че дори служителките в централата зарязвали всички други обаждания, за да го слушат.
Така преди половин век започва книгата на Джани Родари, а приказките ѝ са „на линия“ до днес. Макар и вкопчени в умните си телефони, децата естествено вършат глупости, обичат чудеса, играят с абсурда. Затова харесват „Дворецът от сладолед“, „Разходката на един разсеян“, „Жената, която брояла кихавици“, „Страната с „не“ отпред“, „Носът на краля“, „Човекът, който искал да открадне Колизея“ и още много, близки до тях като емоция и стил. Някои са толкова щури и сюрреалистични, че човек кипва от нищото, преди да се разтопи от умиление или захласне от смях. Защото Джани Родари препраща към древногръцките митове, напомня Гогол и Андерсен, кореспондира с модерните сега терапевтични притчи, и най-важното, показва, че продължаваме да живеем така, сякаш никога няма да пораснем.
Ето например дворецът за чупене, от който, „онова, което останало да се крепи, общината го оставила на гражданите: те били свободни да правят с него каквото си искат. Тогава се появили господа с кожени чанти и очила с бифокални лещи — съдии, нотариуси, пълномощници — въоръжени с чукове. Те притичвали да бутнат някоя стена или да разрушат някое стълбище и удряли с такова удоволствие, че с всеки удар чувствали как се подмладяват“.
Актуално, нали! Следващият път, щом ви падне батерията, отворете „Приказки по телефона“! Книгата издържа на вечност.