Лира Литературно-рекламна Агенция
На днешния 31 август през 1941 година си отива една от най-големите световни поетеси Марина Цветаева. Отива си по свое желание… но и не по свое. Житейските обстоятелства, които я съпътстват през недългия ѝ живот, със сигурност ѝ помагат да направи своя трагичен избор. Ала това, което тленното тяло не отнася в пръстта (за точното място, където е погребана, има известни съмнения) са стиховете, които вече близо сто години покъртват сърцето на всеки ценител на истинската поезия.
Дълбок поклон, Марина!
***
Минаваш — на мен приличен,
свел към земята очи.
И аз съм ги свеждала ничком!
Пътниче, спри, помълчи!
Прочети — през метличина синя
и макови гъсти листа, –
че се наричах Марина
и колко живях лета.
На гроба ми, който немее,
не гледай смутен и плах…
Обичах и аз да се смея,
когато не ми е до смях!
И косата ми да се мята,
и в жилите кръв да ручи…
Аз също живях на земята!
Пътниче, спри, помълчи!
И стрък отскубни си: изгрели
са кичурче ягоди там –
от ягоди, в гробища зрели,
по-едри и сладки не знам.
Излишно е всяко скърбене –
спокойно глава изправи.
Спомни си леко за мене,
леко за мен забрави.
Как слънчев лъч те огрява!
И прави те златен прахът…
И нека не те смущава
гласът ми, дошъл Отвъд.
***
Тъй, както лява — с дясната ръка,
душите ни са свързани така.
И са сближени нашите тела
тъй, както са сближени две крила.
Но вихър вей и бездна ляга зло
от лявото — до дясното крило!
ПРИГВОЗДЕНА
Пригвоздена съм на позорен стълб
от съвестта славянска и старинна.
С клеймо на челото и змийски зъб
в сърцето — аз твърдя, че съм невинна.
Че в мен царят покой и тишина
и аз усещам сладкия им досег,
че не по моя собствена вина
измолвам всяка радост — като просяк.
По колко ли добро и недобро
животът ми случайно е зашепил?
Къде е мойто злато? И сребро?
В ръката ми сивее само пепел.
С богатства други никакви не са
ме обградили хората щастливи.
И само пепел аз ще отнеса
във оня край на ласки мълчаливи.
***
Пред мойта къща две дървета
едно към друго се протягат.
Дървета стари. Стара къща.
А аз съм млада, инак няма
да жаля чуждите дървета.
По-ниското ръце издига
като жена, с последни сили,
жестоко е дори да гледаш
как търси другото, което
по-силно е и по-голямо,
а може би и по-нещастно.
Дървета в залеза — под струи
на дъжд, под зимни снегопади –
протягат се: едно към друго,
по стар закон: едно към друго,
могъщ закон: едно към друго.
СРЕЩА
Закъснявам за срещата днешна.
И от пролет обхваната сякаш,
посивявам, докато те срещна –
тъй високо ме викаш и чакаш.
Ще вървя през години — остави
в мен Офелия вкус на отрова!
Да вървя през поля и дъбрави,
да вървя през души — съм готова.
Не умира светът! Пулсира
в мойта кръв един вик неизречен.
Но в тревите горчиви прозира
на Офелия образът вечен.
Тя, предвкусвала страсти, в жестока
жад — остана с мътилка в сърцето!
Беше моята обич висока:
аз сама се погребах в небето.
НА БАБА
Вашият остър момински овал,
роклята с гънки изкусни…
Бабо! Кажете ми, кой е ласкал
гордите някога устни?
Пръстите, свирили нежно Шопен
в блясък на дворцови зали…
Падат край вашия образ студен
къдри — подобно спирали.
Погледът — с тъмна и зла светлинка,
удар готов да отбие.
В младост жените не гледат така.
Бабо, коя ли сте вие?
Колко Възможности секнаха с вас
и невъзможности — лишна
всяка догадка е! — в земната паст
легнахте двайсетгодишна!
Ден се въззема и вятърът свеж
рони звезди потъмнели.
Бабо! Жестокият — в мене — метеж
ваше наследство не е ли?
Превод Иван Николов
БОГ ДА ВИ СПАСИ!
Бог да ви спаси!
Бъдете овце!
Ходете в стада недояли
без дамги, без собствени мисли
след Хитлер или след Сталин!
Явявайте се в тела, разлъчени
на свастични куки и петолъчки.
23 юни 1934
Превод Димитър Калев
