Лира Литературно-рекламна Агенция
Епохата изкарва на преден план ярките личности
Сантиментализмът и предромантизмът са теченията, които бележат литературата през 18. век. Следи оставят Гьоте, Шилер, Жан-Жак Русо… Но пък с 19. век настъпва епохата на романтизма, а после път си пробива и реализмът. Две толкова противоположни неща, които обаче са свидетелство за търсенията на умовете в онази епоха. Ето няколко от големите имена на това столетие – създателите на най-запомнящите се книги от онази епоха.
Байрон е водещото перо на романтизма
Да си припомним, че точно той е създател на „Дон Жуан” – сатирична поема, която излиза анонимно през 1819 г. Съвременниците на Байрон я нападат заради ниския морал, който демонстрира, но в същото време творбата се сдобива с изключителна популярност. Поетът стъпва върху легендата за дон Жуан, но вместо като женкар, той е изобразен като мъж, съблазняван твърде много и твърде лесно от жените.
Много ценно е и друго негово произведение – „Странстванията на Чайлд Харолд“. Поемата се състои от впечатляващите 4455 стиха, разпределени в четири песни. Точно тя прави така, че да се заговори за автора ѝ като за най-талантливия поет в епохата на романтизма.
Пушкин се учи от Байрон
Смята се, че „Евгений Онегин“ – вечният му роман в стихове, е вдъхновен именно от „Странстванията на Чайлд Харолд”. Пушкин работи над книгата си седем години. Образът на Евгений Онегин навява усещане за скръб и отегчение от всички и всичко – точно по начина, по който Чайлд Харолд изпитва отвращение от хората и намира утеха единствено във вечните пътувания.
На свой ред обаче и примерът на Пушкин е заразителен… Може да се каже, че „Евгений Онегин“ слага началото на цяло литературно течение, в което успешно се включват автори като Бодлер и Оскар Уайлд. Характерно за техните герои е точно това усещане за скука и погнуса от всекидневния живот.
Романът на столетието – „Парижката Света Богородица“
Виктор Юго го публикува през 1831 г. Много течения и литературни явления водят началото си именно от тази книга. С нея Виктор Юго сякаш предсказва края на романтизма. А пише „Парижката Света Богородица“, за да обърне внимание върху изключителността на храма. По това време готическата архитектура повсеместно е унищожавана, отстъпвайки мястото си на по-съвременни стилове. Благодарение на книгата обаче парижкия храм оцелява – макар че съдбата му и в нашия век не е от леките…
Историцизмът, демонстриран по страниците от Виктор Юго, се оказва заразителен за много творци. Същият стил и всеобхватност в сюжета използват например Оноре дьо Балзак, Флобер, Чарлз Дикенс.
Жанрът на столетието – криминалетата
Докато парижани спорят дали да реконструират катедралата „Света Богородица“, отвъд океана се ражда нещо нечувано. Пръст в появата му има Едгар Алан По – писател и литературен критик, смятан за основна фигура в американския романтизъм. Пишейки разказа си „Убийство на улица Морг“, той за първи път поставя едно престъпление в центъра на сюжета. Така се появява криминалната литература, родила не едно и две световни имена – Агата Кристи, Артър Конан Дойл, Реймънд Чандлър, Жорж Сименон и много други.
Романтизъм и реализъм ведно – Достоевски
Писателят е определян като един от най-значимите психолози в историята на литературата. Брилянтен пример за стила му е „Престъпление и наказание“ – счита се, че романът е първият от т. нар. Петокнижие на автора. Душевните терзания на главния герой всъщност са причинени от престъпление, на което е станал неволен свидетел.
Достоевски искал да се противопостави на шестващия из Европа рационален егоизъм, като посочи пътя за постигане на истинска духовна свобода. В резултат обаче постига нещо много повече, защото „Престъпление и наказание“ слага началото на модерния психологически роман.
И накрая – забранените книги
Всяка епоха носи със себе си нещо ново – постоянен остава стремежът да се наложат рамки, в които да пишат и да се развиват творците. Така че накъдето и да погледнем в историята, ще се натъкнем на забранени книги. Един такъв пример от по-миналия век са стихотворенията на Бодлер.
Първата стихосбирка на поета носи изразителното име „Цветя на злото“. С излизането ѝ обаче избухва скандал, а авторът и неговия издател са обвинени в неблагоприличие и са съдени за нарушаване на обществения морал. Фокусът е върху някои от 145-те стихотворения, но в крайна сметка е забранена цялата книга.
Между другото, Бодлер е страстен почитател на Едгар Алан По. Французинът превежда творбите му почти до края на живота си. Наред с това изследва творчеството на други икони от епохата – Флобер, Готие, Оноре дьо Балзак.
