Лира Литературно-рекламна Агенция
Към многото си отличия писателката Здравка Евтимова прибави и още едно – „Цветето на Хеликон“ за най-продавана книга между номинираните за литературната „Награда Хеликон“ 2022 г. За романа „Резерват за хора и вълци“, златната тишина и пернишката устойчивост говорим с най-превежданата и обичана българска авторка, която и на церемонията по своето награждаване скромно седеше сред публиката
– Г-жо Евтимова, как оценявате факта, че от всички номинирани книги именно на „Резерват за хора и вълци“ читателите гласуват доверие с парите си?
– Надявам се, че щом хората наистина са отделили от горчивия си залък за тази книга, най-голямата награда за мен ще бъде те да не останат разочаровани, след като я прочетат. Бих се радвала, ако тя ги направи по-смели и ги научи да не се предават.
– За вас кое от обкръжаващата среда беше ритникът за този роман, в каква атмосфера го писахте?
– Може би е кумулативен ритник, еднократният не се усеща, но когато се натрупат доста удари, човек не може да не пише. Така че аз съм благодарна и на доброто, и на лошото по пътя ми, особено на лошото, стига да не е свързано със здравето, защото болката, която тогава преминава през теб става неудържима и единствено когато седнеш в тишина, сред дишането на любимите ти хора, може да насочиш тая болка накъдето пожелаеш. Това е трудна посока, пред нея често е изправена стена, даже планина понякога, само тишината те спасява. Аз затова не обичам много да се говори, където и да съм. Само във вълшебната тишина нощем Бог се превръща в думи. Те често не знаят къде е техният изход, ще се влеят ли изобщо някъде, но тогава се получават най-хубаво, сякаш не съм ги измисилила аз.
– Кой е най-тихият образ в „Резерват за хора и вълци“, но искате гласът му да се чуе силно от хората?
– Това е старият Васил, майстора, който може да свири и на кларинет. Неговият образ съм посветила на моя малък син Васко, разбира се, той не е същото момче от книгата, а големият Васил е с чертите на моя баща. Затова книгата е моят поклон пред баща ми. Надявам се оттатък да стигне поне една дума от тоя роман до него.
– Ласкае ли ви признанието – национално и международно, след всички награди и толкова сериозно творчество зад гърба ви, читателите едва ли не смятат, че сте жив класик на нашето време?
– Категорично не, аз съм съвсем обикновен човек и колкото повече неуспехи има по пътя ми, толкава по-комфортно се чувствам. Вярвам, че когато ни се случва нещо неприятно, то ни трансформира в нещо по-добро. Стига, разбира се, да не е свързано фатално със здравето, това е начинът да отвориш вратата към щастието, защото то се ражда от болката.
– Това ли пожелавате на съвременните млади, те как ще разберат подобно послание?
– Имам шанса да водя „Творческо писане“ в Софийския университет и уверено мога да кажа, че виждам много таланти и се моля за тях. Каквото и да им се случи, пожелавам им да са здрави и да не спират. Защото винаги казвам – писането е аномалия. Нормален човек днес няма да вложи нито кръвта, нито сърцето, нито времето си в писане. В очите на мнозина такива като мен са непригодни за живота. Слава богу, засега господ ми е дал здраве и някаква граовска, пернишка работосбособност и глупост, за да мога да правя и друго – да превеждам, с което си плащам сметките, да нямам дългове и да мога да си държа носа над водата на финансовото блато, което иначе ще ни погълне.
– Ако освен авторитета, имате и богатството на вашите пишещи колеги на запад, какво ще се изкушите да направите?
– Сигурно ще издавам книги на такива като мен, които пари не са имали – но да усетят, че имат подкрепа. Аз никога няма да забравя хората, които са ми я давали, като Мирон Иванов, Станка Пенчева, Димитър Шумналиев, Димитър Петков. Те са ми били редактори, не приятели. Имало е дистанция между нас, но те така са ме окуражавали – разказът ти става, излиза! Затова без лични пристрастия бих вложила средства в такъв човек, за да повярва, че има сила зад него и да не се прекърши. Може да няма моя пернишки инат, или последователност, не знам как да го нарека, но аз знам колко раними и нежни са пишешите хора.
– В контекста на подкрепата, какво ще кажете на онези, които биха реагирали така на „Резерват за хора и вълци“ – стига с тая политкоректност, с маргинални образи на цигани, отхвърлени и прочие?
– Да прочетат романа, ще видят, че изобщо не е политкоректен. Става дума за един град, завладян от много силен човек, който тъпче всички около себе си. Но там не може вечно да остане унижението и покорството, идва момент, когато и най-смачканият и нищожен човек надига глава. Това не го правят цигани или българи, а целият град, който в моите представи означава цяла страна, независимо от мащаба и населението ù. Не е политкоректно да се види докъде са доведени хората – до дъното. И как се мъчат да го превърнат в небе. Аз съм живяла с такива хора, а към циганите специално имам обич, която не можеш да си изсмучеш от пръстите, ако не ги познаваш. За мен няма значение националност или расова принадлежност на човека, за да бъде обичан. Когато някой не ми харесва, не тръгвам да се бия с него, не сипя клевети и обиди. Казвам „здравей“ и отминавам, защото знам, че той има същите нервни окончания като моите и макар да е с друга чувствителност, го боли. А не искам да увеличавам територията на болката, предпочитам да я намалявам.
