Лира Литературно-рекламна Агенция
„В Македония под игото. Поменик на мъчениците“ е автентичната история на едно македонско село, оставено след 1878 г. извън пределите на родината – като стотици други.
Този биографично-документален разказ, своеобразно продължение във времето на „Под игото“ и „Железният светилник“, се чете задъхано като роман. Но трагичните истории на неговите герои го превръщат в реквием. Реквием за българщината в Македония.
Център на действието е село Мокриево, Струмишко, в полите на Беласица, днес само на петнадесетина километра от границата с България. В края на 19. век, когато започва тази история, то е в рамките на Османската империя и има около 2000 жители, половината българи, половината турци, а църковната власт над християните все още се държи със сила от гръцкия владика. Но скоро ще дойдат и други потисници…
Авторът Димитър Кицевски (1926-1986 г.) преплита съдбите на своите съселяни – участници в борбите за свобода, със собствените си преживявания в големите исторически сътресения на този героичен и трагичен период.
Публикуваме със съкращения откъси от книгата, специално подбрани и адаптирани за лира.бг:
ПОМЕНИК НА МЪЧЕНИЦИТЕ
Като дете във втори клас, като научих азбуката, за Задушница майка ми ме караше да записвам имената на покойниците, за да ги прочете попът на гробищата.
Като изреждаше майка имената от нашия род, тя се спираше за малко и ме караше да продължа:
– Киро, Мито, Трайко, Анго, Георги…
– Ами тези кои са бе, мамо? – и аз ги записвах на кариран лист или на халваджийска хартия, която майка старателно навиваше и слагаше под пояса си.
След това ме извикваше тета Тена, да ѝ пиша и на нея поменната книга. И нейните мъртви започваха с пра-прадядо ми Мирчо, но оттук нататък имената на следващите го покойници се изменяха… Накрая тета Тена се поспираше за малко и започваше да „диктува“ – Киро, Мито, Tpaйкo, Анго, Георги…
Като се връщах у дома, пак питах майка си:
– Кои са мамо тия, дето всички записвате в поменика Киро, Мито, Трайко, Анго, Георги …
– Куйсе (мълчи) синче, още ми си малечок, като пораснеш ке разбереш … – и аз потисках любопитството си.
Отивахме на гробищата. Там всяка жена застанала пред семейния кръст. Сръбският свещеник Сава, вечно пиян, започваше от долната част на гробищата и се приближаваше към нашите покойници. Потен и забързан, майка ми му подаваше един динар в ръката, той го слагаше в огромния джоб на расото си, издърпваше поменика на майка ми, бързешката изброяваше всички записани имена, размахваше кадилница над кръста с „Вечна им памят“, „Вечна им памят“ и скоростно прескачаше към съседната могилка.
Времето минаваше, а това се повтаряше поне по три пъти в годината – на всяка задушница.
И най-после разбрах:
Всички имена, около десетина, от втората част на семейния ни поменик, били избити от сръбската власт от 1919 до 1923 година.
СТРАШНИТЕ 1922-1923 ГОДИНА. ТРАГЕДИЯТА В МОКРИЕВО
Един полк войска тръгнал от Щип в поредна акция за обезоръжаване на селата. Властите смятали – и с право – че всеки„бугараш“ има пушка, най-малкото – пищови.
По пътя за Струмишко между една част на полка и селяни от с. Гарван станало сражение, в което загинали и войници, и отбраняващите се жители. Командирът заповядал да се обкръжи селото. Нахлули между къщите. Всички заловени мъже над 16-годишна възраст били екзекутирани.
След като избил мъжете на с. Гарван, полкът се насочил към Струмица и през което и село да минел, оставял зад себе си трупове.
Войската стигнала край Струмица и обкръжила две близки села – Ангелци и Добрейци. Заповядали на селяните да предадат оръжието. Те отказали. Тогава полковникът задържал местните първенци на Ангелци и решил да „накърви“ ножовете на създадената от сръбската власт контрачета на Илия Кацарски, която официално наричали„комити“, а самия Илия – техен войвода. С тази подробност, че заплатите им идвали от Белград като на „временни“ жандари. Тези „държавни комити“ и дотогава тормозели населението, но все още не се решавали да извършват yбийства. За да ги отроди съвсем от „бугарашкия корен“, полковникът заповядал на „войводата“ Кацарски и този изрод изпълнил заповедта: неговите „комити“и лично той съсекли първенците на село Ангелци.
Вестта за тези зверства като мълния се разнесла из околията, а полкът с две батареи артилерия и друга бойна техника наближавал подгорските села.
Една-две роти обкръжили с. Колешино. Колешани отначалото се опънали, не предавали оръжието. Но разумът надделял. Това село близо една трета е протестантско, а протестантите спазват евангелското правило: не отговаряй на злото със зло! Предали част от оръжието и от комитските униформи, които били шити още по времето на войводите Чернопеев и Мануш Георгиев-Турновски.
Между Колешино и Мокриево се намира малкото селце Борисово. До 1913 година то било изцяло турско. Но след Междусъюзническата война в него се настанили и петдесетина български семейства, главно от кукушките села, бягайки от врага, който превземал едно по едно родните им места и ги опожарявал. В Борисово нямало оръжие и комитски униформи. Управлението на селото спокойно се представило пред полковника и дори го улеснило в претърсването на къщите.
Мокриевските първенци се събрали да умуват как да постъпят. Решили да не дават оръжието. В това съвещание били само българи, без турските членове на местния общински съвет.
Мeждувременно войската блокирала селото и полковникът с щаба си се нанесъл в жандармерийския участък –„каракола“. Там повикал местния съвет – по сръбски вече „отбор“.
-Неговo величество крал Александър Първи е решил да наложи ред и да даде пълна свобода на поданиците си. Ние сме дошли тука да обезоръжим целия район, включително и вашето село. Донесено ни е, че имате оръжие. Разпоредете се то да бъде докарано тука, ей на тая поляна. – И посочил поляната с брястовете пред каракола…
Бившият кмет от времето на Османската империя, турчинът Онбаши Емруш взел пръв думата:
– В наше село оръжие нема, има по някоя друга ловджийска пушка, а може би и стари кобури, но друго нема. Каквото оръжие има, ей сега ке наредим на кехаята да вика по мегдана и всеки, който има, да го донесе на поляната.
-А тако, всичкото оръжие да се донесе тук, одма(веднага) .
На всеки кръстопът глашатаят Балашъко гръмогласно призовавал селяните да носят оръжието си на поляната.
Щабът и общинарите излезли в очакване. Един по един дошли пет-шестима турци и още толкова християни и оставили общо десетина ръждясали ловджийски пушки и два-три кобура.
С това свършило, наближавал обед. А селото било обкръжено от сутринта, стадата не били пуснати на паша. Надигнало се блеене и мучене на гладен добитък – овце, крави, кози…
Полковникът не снемал блокадата.
– Тука ще седите, докато не предадете оръжието.
Минали часове, полковникът отново се обърнал към общинарите:
– Вие за какво ме мислите? Давам срок до довечера целото оръжие да е тука. Сега се подигравате с войската на Негово величество, ама има да плачете после.
– А тези тука – посочил общинарите – водете в ареста. Всички.
После помислил малко и казал, посочвайки Тарбанак Зураб:
– Освободете този ходжа. А оня турски бугараштам (за Онбаши Емруш), го запрете с бугарашите.
Това казал и излязъл, а униформените повели Стоян Демерджията, Кокачков Стойко, поп Минче и Онбаши Емруш към едно помещение в двора, приспособено за арест още от османския чауш.
Към икиндия полковникът дал нареждане на специално подготвени отделения да почнат обиск. Те наченали претърсването с дълги железни шишове, със сгъваеми стълби, а и с друг инвентар за такива случаи. Първо изкарвали на двора обитателите на къщата и след това преобръщали всичко. Ровели из хамбарите, из кошовете, в каците с царевица, из торищата, по дворищата, промушвали глинените подове на къщите. Бъркали из невестинските ковчези и в прикята на момите, но нищо не намирали.
От турската махала извадили само още няколко ловджийски пушки и ръждясали кобури.
Стъмнило се. Тръбата свирила „отбой“. Претърсвачите се прибрали в каракола. Пристигнала и едн ажандармерийска рота, на която полковникът възложил разпитана арестуваните общинари. Започнал побоят.
Арестът се превърнал в преизподня. Поп Минче бил подложен на специални мъчения. Първом го разпитали чий свещеник е – патриаршистки или екзархийски. Стъпкали му калимявката. Разпрали му расото и го хвърлили върху поруганата калимявка. А почнали от Минче, защото бил най-дребният от всички.
Побоят продължил цялата нощ. Инквизираните изпадали в безсъзнание. Войници ги обливали с вода. Като се свестявали, кютекът отново започвал.
Десетина макриевци, повечето бивши опълченци и доброволци в българската армия, още през нощта избягали в Беласица.
Докато в Мокриев оставали тези събития, мокренци изпаднали в паника. А когато измъкналите се от блокадата макриевци отишли в Мокрене и разказали за преизподнята в каракола, управата на селото решила всички въоръжени да се покрият в Беласица. Преди първи петли петдесет-шестдесет мокренци се настанили точно над Мокриево на една горска поляна, наричана „Говедарнико“, на два километра над селото. Дошли хора и от Колешино, двадесетина души с оръжието си. Така в „Говедарнико“ се събрали стотина души, въоръжени и облечени в комитските си униформи. На тази група за войводи се наложили нелегалният мокриевец Кицо Пандов и мокренските първенци Николия и Петър Пасков. Поставили стражи и зачакали да видят какво ще стане.
На сутринта разпитите в Мокриевския каракол продължили. Жандармите, като се убедили, че вече нищо не може да се изтръгне от полумъртвите арестанти, тръгнали из селото и напосоки арестували десетина души, които завели в дюкяна на Гоце Въртев, в нашата Средна махала. Там започнал нов побой.
Селската памет не знаеше или пък не искаше да помни дали е имало предателство, или не, но полковникът някак си узнал, че в Беласица има група селяни, минали в нелегалност. А може би и опитът от дотогавашната му практика да го е навел на подобна мисъл. Затова той изпратил една рота войници точно по оня склон на планината, който води към „Говедарнико“. Когато ротата приближила позициите на четниците, те посрещнали челната колона с град от куршуми. Дали и колко жертви били дадени не е известно, но ротата се сурнала презглава по стръмнината и се изсипала в селата, а там вече чули и разбрали какво било станало.
След кратката схватка обединената чета се изтеглила на километър по-високо и заела позиции в местността „Борова глава“. Това е едно обширно плато под самото било на Беласица, между големите долове „Песен“ и „Црън дол“. Тука към въстаниците се присъединили и други въоръжени мъже от Зъбово и Габрово. И броят им нараснал на близо 200 души. Но полковникът повече не посмял да прати войска срещу тях.
По заповед на полковника войници и жандармерия направили кордон по главния сокак на Мокриево, който водел към поляната пред каракола. Други тръгнали от къща на къща и с натъкнати на пушките ножове подкарали натам всички намерени жители. Връщане нямало. Вътре в кордона – бой, ритници, приклади, за да вървят по-енергично към поляната. Пищели деца, жени си скубели косите. Така на поляната събрали като стадо овце цялото село, и турци и българи, около две хиляди човека.
Този народ бил обкръжен от войници с насочени към него щикове, готови да мушкат и колят.
Полковникът измислил по-жестока инквизиция. Разположил двете си батареи артилерия в старото турско гробище, то е на 200-300 метра под тази поляна, и заповядал „барабанна“, както казваха селяните, артилерийска стрелба. Снарядите профучавали над главите на скупченото на поляната население и експлодирали в Беласица – от „Говедарнико“ до„Борова глава“.
Деца пищели и се навирали в полите на майките си. Жени изпадали в несвяст, бременни абортирали направо на земята. „Барабанният“ артилерийски огън не спирал.
Животните по яхъри, обори и кошари подивели от ужас.
Полковникът и щабът му били пренесли палатките си под един по-далечен бряст до новите турски гробища и оттам с бинокли наблюдавали резултата от обстрела.
Късно следобед стрелбата спряла – дали пораженията били достатъчни или почнали да привършват мунициите, не е ясно. Две хиляди души – деца, жени, старци, скупчени, още били на поляната. Срещу тях сега докарали картечници. И полковникът се провикнал:
– Майку ве бугарашка, предайте оръжието или мои митралези (картечници) че праве кър-кър, а ваши газове тър-тър…
Никой не се обаждал, разтреперената тълпа мълчала с тишината на вече живи покойници… Никой не излязъл напред, за да обещае, че оръжието най-накрая ще бъде предадено. Или пък да моли за милост.
Полковникът опитал и друго „средство“.
– Тука има и турско население. Турците да отидат ей под онези брястове – заповядал той. Да останат само бугарашите. Само у тех ще „пуцам“. Турците не се помръднали. Полковникът заповядал на един взвод войници да влязат сред тълпата и да изваждат мюсюлманите – мъжете, които са с чалми и жените, които са с фереджета. Войниците насила отделили от тълпата отличаващите се по носията си турци. Към тях се прилепили рояци деца, и турчета, и българчета, и се скупчили под посочените брястове.
Така селото било разделено на две. И първата, по-голямата половина, щяла да бъде разстреляна.
Още на няколко пъти полковникът поставил дилемата – оръжието или живота. Но не получил отговор от никого.
Започвало да пада мрак и той най-сетне отстъпил:
– Селяне, – казал уж по-спокойно – дарявам ви живота, но само за сега, мога да ви избия още утре. Ще стане така: тази нощ селото ще бъде обкръжено отвън, вътре няма да има войска. Всеки, който има оръжие, да го хвърли „наполе“(т.е. навън), на сокака, на двора или където иска. Утре заран моите войници ще минат и ще приберат оръжието. Това да направите и никому нищо нема да се случи, арестуваните ще ги пусна, а ония – обърнал се полковникът към Беласица, – дето се крият в шумата, ако доброволно се предадат, и те ще са свободни. Защо бре,– ударил я нaй-после на чувства той – ви нечете ову ова велику и славну државу на най-славни и мудри наш крал Александър Първи? Ова държава, бре, е най-велика, най-силна и най-праведна. Защо бре… Айде сада, идете по кучама и бацайте (хвърляйте) оружие наполе…
Селяните се разотишли. Полковникът изтеглил постовете извън селото и още повече затегнал обръча около него.
На другата заран намерили една единствена пушка и една четническа униформа с вървящото с нея комитско кебе – ямурлук, тъкан от смесена козинява и вълнена прежда.
Пушката била гръцка, от системата „Гра“. На мястото на находката дошъл самият полковник. Тези дрехи му говорели много. Такива униформи той вече бил намирал по целия път от Щип до Мокриево.
Отново дал заповед. Тоз път да бъдат apeстувани, вързани и изведени на поляната всички мъже в селото.
Дворът, в който се намерила униформата с гръцката пушка бил на Стоян Шопо, дошъл в Макриево като домазет (заврян зет) от село Стиник в Огражден планина. Жандармите незабавно го арестували.
Полковникът отделил настрани от „бугарашите“ задържаните турци, но ги оставил и тях под стража.
Християните подкарал към каракола, където лежали смазаните от бой общинари.
Там в двора почнали изтезанията над Шопо, който още в началото признал, че е негова униформата и че я е хвърлил пред къщата си така, както бил искал полковникът предния ден. Обесили го с краката надолу за една черница и двама професионални палачи, жандарми, започнали побоя. Шопо не казвал нищо повече освен че тази униформа е негова и че я носи от Стиник, била от баща му, който бил четник още в турско време. А пушката, вярно, негова била – взел я от гръцката армия, когато тя настъпвала към Горна Джумая.
Полковникът вече знаел тоя репертоар от други инквизирани по пътя на полка от Щип. Него го интересували имената на организаторите в селото и в околията и кои били онези горе навръх планината, стреляли вчера срещу неговите войници.
Обесеният на черницата Стоян млъкнал и дума не обелвал.
Побоят продължил часове. Накрая, целият смлян, Шопо започнал да признава, да издава по-видните селски водачи.
Като пръв ръководител той посочил Кицо Пандов. Веднага жандармите започнали да разпитват наред кой е тоя Кицо, но арестуваните отговаряли, че този човек отдавна е напуснал селото и никой не го знае къде е. Шопо посочил и други.
Като получили признанията, вдигнали полумъртвия човек и двама жандари го изправяли пред всеки от арестуваните, за да изкаже дали той има пушка и униформа или няма. Шопо за всеки посочен от жандармите селянин отговарял, че и този има оръжие.
Така вече сърбите набутвали по двама, по трима във Въртевия дюкян, вътре палачите късали живи меса от тях. Но пак ни един не признал, ни един не отишъл да донесе оръжието си.
Надвечер полковникът се разпоредил и мъжете били навързани на въжета, събрани от волските коли. Онези, които били съвсем смазани от бой и не можели да вървят, ги слагали между двама по-здрави. Накрая на тази поворка подкарали Шопо, върху лесата на една двуколка и така под силна охрана потеглили за Ново село.
Според някоиот арестуваните в Ново село били откарани около 150 души, според други – повече. Точното число селяните вече не помнеха, когато 20-30 години по-късно разказваха за тази трагедия.
Още там пуснали десетина от арестуваните. Останалите пешком отвели в струмишката хапсана – за тази цел била приспособена старата турска градска баня (хамамът). Там побоищата продължили.
На съд отишли общо десетина души.Най-леките присъди били по две-три години, по-тежките – доживотен затвор, а Стойко, Кокачковият зет бил осъден на смърт.
Полкът се установил на гарнизон в Ново село и поставил усилена постоянна стража отсреща, в подножието на Беласица.
Едно поделение жандармерия къмто 50 души се настанило в Мокриевския каракол и основало „Мокриевска жандармерийска станица“, т.е. Мокриевски жандармерийски участък. Този участък от 1923-та до 1941 година бе надвиснал като тежък гръмоносен облак над селото. Такива участъци имаше и в Смолape, на осем километра източно от Мокриево, в Банско, също наоколо 8 километра, но западно. В Ново село жандармерията бе още повече.
При такова неофициално обявено военно положение живееше Струмишко от 1922 до 1941 година, до разпадането на Кралство Югославия под ударите на Втората световна война.
