Лира Литературно-рекламна Агенция
На пазара вече можете да намерите „Светлината, която не виждаме“ на Антъни Доер, наградения с „Пулицър“ бестселъров роман, който се превърна в една от знаковите истории на изминалото десетилетие. Романът, който се появи на български език още преди да бъде награден с престижното отличие, излиза в ново издание след дълго отсъствие по книжарниците с нова корица и редакция.
Мари-Лор губи зрението си, когато е много малка. Баща ѝ обаче се зарича да направи всичко възможно, за да улесни живота ѝ в мрака. Въпреки липсата на светлина детството на Мари-Лор не е нещастно. От огромните книги с Брайлово писмо, които я водят на немислими приключения в компанията на капитан Немо, до необятните зали на Парижкия природо-исторически музей, където баща ѝ работи – младото момиче расте, обградено с любов и силата на въображението. Когато избухва Втората световна война и немските сили окупират Париж, Мари-Лор и баща ѝ бягат в Сен Мало – малко градче на морския бряг на Нормандия.
По същото време на няколкостотин километра младият германец Вернер расте в малко миньорско градче. Баща му е загинал в мините и Вернер знае, че не го очаква по-различна участ. Случайно намерено разнебитено радио обаче преобръща съдбата му завинаги. Вернер проявява необикновен талант на радиотехник – талант, който го отвежда в редиците на престижна академия на Хитлерюгенд. Заключен между труд до живот в мините и бруталната реалност на хитлеровата младеж, Вернер се носи по течението на собствения си живот, а утеха намира единствено в радиовълните, които разказват далечни истории.
Хванати в лапите на война, която не е тяхна, Мари-Лор и Вернер неусетно вървят един към друг. Съдбите им се преплитат дълго преди те да се срещнат, заедно с приказната история на огромен диамант, преследван настървено от жесток нацист. Но тъмнината затяга своята хватка. А мракът не щади никого.
През очите на двама души в сърцето на войната Антъни Доер показва истинското ѝ лице– без героизъм и без изключителност. „Светлината, която не виждаме“ е красива история, изпълнена с тиха, неподправена емоция. Защото светът няма нужда от светлина, за да бъде пълен със сияние.
ОТКЪС
Нула
7 август 1944 г.
Листовки
Те се изсипват привечер. Прелитат през крепостните стени, правят цигански колела над покривите, пърхат в пролуките между къщите. Цели улици кипят от тях, трепкаща бяла пяна върху паветата. „Спешно!“, се казва вътре. „Евакуирайте се в провинцията!“
Приливът идва. Луната виси малка, жълта и гърбава. Върху покривите на хотелите по източния бряг и в градините зад тях няколко американски артилерийски разчета тъпчат запалителни снаряди в гърлата на минохвъргачките.
Бомбардировачи
Пресичат канала в полунощ. Дванайсет, с имена на песни: Stardust… Stormy Weather… In the Mood… Pistol-Packin’ Mama…Далеч под тях се плъзга морето, обсипано с лъкатушните чертички на безброй зайчета от пяна. Не след дълго навигаторите ще могат да различат ниските, огрени от луната издатини на островите по протежение на хоризонта. Франция.
Пращене в разговорните уредби. Умишлено, почти лениво бомбардировачите губят височина. Нишки червена светлина се издигат от постовете на противовъздушната отбрана, пръснати по брега. Мрак, мяркат се разрушени кораби, потопени или торпилирани, един с откъсната носова част, друг, примигващ в обятията на пламъците. На един от най-крайните острови паникьосани овце тичат на зигзаг между камъните. Вътре във всеки самолет един бомбохвъргач се взира през прицелния илюминатор и брои до двайсет. Четири, пет, шест, седем… За бомбардировачите укрепеният град върху гранитния бряг е като прогнил зъб, нещо черно и опасно, гнойно огнище за изравяне.
Момичето
В един ъгъл на града, във висока и тясна къща на улица „Воборел“ №4, на шестия и последен етаж едно незрящо шестнайсетгодишно момиче на име Мари-Лор Льоблан е коленичило над ниска маса, изцяло заета от някакъв макет. Макетът е миниатюрно копие на града, в който се намира, и се състои от мащабни модели на стотиците къщи, хотели и магазини зад крепостните му стени. Ето я катедралата със своя фееричен шпил, стария тромав замък Сен Мало и редиците от големи крайбрежни къщи с щръкналите им комини. Лек дървен кей се извива като дъга пред плаж, който се казва „Пристана“; нежният и ажурен свод над пазара за морски дарове; мънички пейки, колкото семки от ябълка, са разпръснати по площадите.
Мари-Лор прокарва върховете на пръстите си по широкия около сантиметър парапет над крепостните стени, които оформят неправилна звездовидна рамка около макета. Напипва отворите, през които четири церемониални оръдия надничат към морето. „Холандският бастион“, шепне тя и пръстите ѝ слизат по малко стълбище. Улица „Въжарска“. Улица „Жак Картие“.
В ъгъла на стаята стоят две поцинковани кофи, напълнени до ръба с вода. „Дръж ги винаги пълни – ѝ беше казал прачичо ѝ. – Както и ваната на третия етаж. Кой знае кога пак ще врътнат кранчето.“
Пръстите ѝ поемат обратно към шпила на катедралата. Южно от него е Портата на Динан. Цяла вечер е обхождала с пръсти макета в очакване на прачичо си Етиен – собственика на къщата, който е излязъл предната нощ, докато е спяла, и още не се е върнал. Пак е нощ, часовникът прави поредния си оборот, целият квартал е утихнал, а тя будува.
Чува бомбардировачите още докато са на пет километра от града. Все по-тревожно. Като шум от плисък в раковина.
Отваря прозореца на спалнята и бръмченето на самолетите се усилва. Иначе нощта е ужасно тиха: няма коли, няма глъч, няма тропот. Няма сирени. Няма шум от крачки по калдъръма. Даже и чайки няма. Чува се приливът, който е през един ред къщи и шест етажа по-ниско и се разлива в основите на крепостната стена.
И нещо друго.
Нещо, което пошляпва тихо, съвсем наблизо. Тя открехва лявото крило на жалузите и прокарва пръсти по летвите на дясното. В тях се е загнездил лист хартия. Поднася го към носа си. Мирише на прясно печатарско мастило. Бензин може би. Хартията шумоли, не е престояла дълго, още не е омекнала.
Мари-Лор остава нерешително до прозореца, по чорапи, спалнята е зад нея, тя е с миди, наредени по горния ръб на гардероба, и с камъчета край первазите. Бастунът ѝ е подпрян в ъгъла; дебелият роман, напечатан с брайлова азбука, е захлупен върху леглото ѝ. Тътенът на самолетите се усилва.
