Лира Литературно-рекламна Агенция
Един впечатляващ литературен дебют е на фокус днес
Деляна Манева има опит в киносценариите, в поставянето на театрални постановки и в преподаването на сценични изкуства, затова романът ѝ „Шестият пръст“ не е изненада за хората, които я познават. А за читателите, тепърва разгръщащи тези страници – ще ги увлече тяхното бързо темпо и носталгично съзерцание, ще ги забавлява черният хумор за нашенския бит, пълен с типажи, които минават всякакви граници, географски и психологически. Историята е близка до много емигранти. Момче на 16 г. пристига в България с немския съпруг на майка си, за да получи официален документ за отказ от бащинство от своя биологичен баща българин. За неговото внезапно израстване, съпротивата на младостта и на културната среда разказва авторката Деляна Манева.
– Госпожо Манева, как успяхте да заговорите с гласа на тийнейджър?
– Ако прекалено дълго се чудиш как, може изобщо да не заговориш. Езикът и героите в един роман са условност. Съзнателно избрах прост и изчистен език, защото целта ми не беше езиков експеримент. Героят се заявява, реализира и трансформира чрез действията си. Исках да се концентрирам върху това.
– Защо точно Германия избрахте за втора родина на това момче, има ли връзка между силното националистическо чувство на немците и нашата любов към България?
– Да, разбира се, но Германия беше и част от автентичния елемент в историята. Можех да сменя страната, но я запазих, защото ние имаме сложни и интересни исторически връзки.
– Откъде идва бунта на вашия герой срещу родния му баща, който той отначало смята за придатък, за „шестият пръст“ в семейството?
– Когато сме тийнейджъри, ние все се бунтуваме срещу родителите си. И те все не ни харесват, все не са както трябва – било като външност, като социален статус, като отношение към нас. Но родителите са хора и „нищо човешко не им е чуждо“. Ще го разберем, когато и ние самите станем родители.
– Младежът разиграва наум различни варианти за своето бъдеще. Колебаехте ли се, докато пишехте, накъде да го изпратите, или сюжетът си беше оформен?
– Започнах да пиша без много ясен план и естествено, се колебаех. Въображението може да те отведе къде ли не, но трябва да държиш сметка за логиката. Обаче в процеса на писане открих нещо интересно: в началото се чувствах като кукловод, но с развитието на действието все повече усещах сливане с героя. Моите колебания станаха и негови. Потъването в образа може би е събудило и моята емоционална памет. Това е много специфичен момент, когато си млад и влюбен – усещаш, че животът ти може да тръгне в посока, която не си предвиждал. Моментът на избора.
– Много интересни къщи описвате във вашия роман, а и немският баща е строителен предприемач. С какво сградите ви привличат толкова?
– Сградите са важни, те ще останат след смъртта ни и ще разказват за нас на бъдещите поколения. Те са и това, което чужденците забелязват в нашата страна, а романът е история, видяна пред погледа на чужденец. Днес в провинцията, пък и дори в София, може да видим сгради, които носят хармония и красота от миналото, рушащи се къщи, модерни сгради, отломки от соца, както и произведения на стила „мутробарок“. Всичко това съжителства едновременно и разкрива проблеми, които ни съпътстват вече 30 години. Липсата на правила, градоустройствен план и визия за бъдещето. Както и дълбокото разделение между хората. Струва си да се замислим върху това.
– Освен като автор на „Шестият пръст“, кажете ни от опита си на сценарист и театрален режисьор, защо всички напоследък залагат на крайностите в човешкото тяло? Да вземем дори нашумелия „Борат“, който покрай успеха на Мария Бакалова срещна масово неразбиране у нас.
– Човешкото тяло винаги е било на фокус в изкуството. Това е вечна тема. А крайностите са нещо чудесно. Те са израз на свобода. Изкуството много често е антитеза на културата. “Борат“ е предизвикателен филм, който съзнателно атакува представите ни за етика и естетика. Това е неговата цел. А Мария Бакалова напълно съзнава, че тялото на актьора е важен инструмент за изграждане на образа. Тя не се страхува да отиде в крайности и го прави с необходимото чувство за хумор. Това е белег за професионализъм. Искрено ѝ желая успех.
