Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Допускам, че пуристите, естетите и високите интелектуалци ще ме набедят в пейзанщина, но ще сбъркат. Това, което искам да споделя за интимното светилище не е миризлива тема (особено днес, когато дезинфекцираме и ароматизираме всяка рискова повърхност до припадък), напротив. Защото то е място за усамотение, самовглъбяване, равносметка и, не на последно място, за зараждане на нови надежди, особено на излизане. Както и за общуване с изкуството и литературата.
Не съм попадал на специални студии по темата, но сигурно съществуват. Ако пък не, нека тези редове послужат за подтик за такива. За 80 години живот човек прекарва в този сакрален кът поне година, тъй че е редно да му отдадем дължимото. Ако все пак има някой, който никога не се е отбивал там, нека пръв хвърли камък връз мен.
Понеже ми е по-лесно да боравя с житейски етюди, отколкото с абстрактни мисловни дейности, нека просто ви разкажа три къси историйки.
1.Веднъж на някакъв банкет един прочут съветски артист, забравил съм му името, след като солидно се почерпил, се заклатушкал към тамошното wc. Бая се позабавил вътре и отсъствието му било забелязано. Негов колега, също мастита фигура, се отправил в търсене на изгубения кивот. Открил го с изути гащи на бидето, в доста отнесено състояние, но очевидно вече изпълнил задачата си. Е, бидето било досами чинията, а и кой под напрежение да ти мери кое колко е дълбоко. Та приятелят му помогнал да се изправи, загащил го криво-ляво и, подкрепяйки го, се заел да го върне на почитателите му в залата. Макар и силно мотан, на излизане от мястото прочутият артист намерил точните думи и ги прошепнал в ухото на спасителя си:
-Спасибо, дорогой!… Друг познается в бИде!
2.Ако не се лъжа, сградата беше на бивша варненска фабрика от трийсетте години с име „Вулкан”, а местните млади графици и живописци, сред които именитите още тогава Стоимен Стоилов, Георги Лечев, Ванко Урумов, Петьо Маринов, Милко Божков я бяха превърнали в работни ателиета. Заведоха ме веднъж там на гости на някого от тях и след напоителни разговори и разглеждане на прекрасните им творби, в един момент ми се наложи да посетя благочестивото място. Предвид бившето предназначение на сградата, то бе аскетично – измазани с вар стени и стъпенки на пода. Днес учени твърдят, че стъпенките били по-здравословни. Не знам, може да е вярно, отчитам само, че са малко по-неудобни, особено с възрастта. Та тогава, след успешното действие, вдигнах очи и какво да видя. На вратата бе забодена с кабърчета огромна цветна снимка с отлично качество, вероятно от разтвор на списание, на която цял един симфоничен оркестър, с цигулките, флигорните, тромбоните и флейтите в скута си, се бе подредил за обща снимка, воглаве с диригента си. И всичките те с широко отворени очи гледаха право във фотографа.
Никога няма да забравя как аз, от своята не съвсем героична поза, и те, виртуозите на музикалните изпълнения, дълго и безмълвно се взирахме един в друг.
3.На вратата на своята малка тоалетна майка ми е залепила лист А4, на който с разкривени от артрита пръсти е написала с химикалка някои незабравими слова. Ето ги:
„Нищо по-жалко и по-велико от човека.” Плиний Стари
„Стресни се, племе закъсняло!
Живейш ли, мреш ли ти не знайш!
След теб потомство иде цяло!
Какво ще да му завещайш?”
„Който не знае къде отива, стига другаде!”
„Не остана добро ненаказано и зло невъзнаградено!”
„Онова, което започва с гняв, завършва със срам!”
Eй това със завещанието най-много ме мъчи. Дали създаденото от нас ще надживее изцвъканото от същите.
