Лира Литературно-рекламна Агенция
Целта на един исторически роман е чрез миналото да разберем случващото се сега
„Тайният приятел на Каравелова“ е роман за един период от българското Възраждане, който често идеализираме. Чрез образа на Екатерина Каравелова и нейните врагове и поклонници, кинорежисьорът Веселин Тамахкяров задава тема за полемика – каква е наистина ролята на Стамболов за българската национална идентичност? Нарочно избрахме с това интервю да отбележим днешния 24 май. Защото честваме приемствеността в нашето развитие, а то, с всичките му кривици и достойнства, задължава да споменем и тези, които са го подпомагали, и онези, които са му пречили.
– Господин Тамахкяров, има ли нужда да бъде реабилитиран образът на Екатерина Каравелова?
– Екатерина и съпругът ѝ Петко Каравелов са били неглижирани в официалната историография по различни причини, най-вече от криворазбрана политическа коректност в различните периоди. Най-силното обвинение към нея в личен план, останало в общественото съзнание, е твърдението ѝ, че любимият поет Пейо Яворов е причина за смъртта на дъщеря ѝ Лора. Като майка, тя не би могла в страданието си да мисли друго, а и самоубийството е било страшен грях в онова време. Екатерина Каравелова няма нужда от реабилитация, още повече, че времето на действието в романа е когато дъщерите ѝ са били малки деца. Тя е събирала върху себе си общественото внимание, защото се е откроявала сред другите жени чрез поведението си и чепатия си характер. Клюката я е разнасяла като любовница на този или онзи от многото си обожатели. В спомени нейни съвременици пишат, че много мъже са запленени от магнетичния ѝ чар и висока образованост. Те били не само интелигентни българи, но и чужди дипломати. Влюбен дълбоко в нея, разбира се, е и нейният „таен приятел“.
– Наистина ли е имало такъв човек?
– „Тайният приятел“ на Каравелова е действително съществуваща личност. Творец, който се е записал в историята ни по изключително значим начин, за съжаление в твърде пренебрегвана в България сфера. Затова само малцина изкушени са чували за него. Не желая да кажа повече, за да не отнема от удоволствието от четененето на бъдещия читател, като му разкрия предварително моменти от развитието на разказа.
– Какъв е вашият поглед към Стамболов в романа, до днес личността му е обект на възхищение, но и на страх?
– Въздигащата лъжа за обществено високо поставени личности е препрочитана пред истината през последните около 75 години. Действително има необясним ореол около Стефан Стамболов. Според мен това е изкуствено създаден мит или емоционална инерция. Най-често уж информираните сравнително казват, че бил противоречив. Моята позиция е по-различна от официалната версия. Мисля, че в цялата си революционна дейност, политическо и държавническо развитие Стамболов се е проявявал, меко казано, недостойно, ако се вгледаш в детайлите. Например по време на Априлското въстание изчезва, макар и председател на един от революционните окръзи като Бенковски. През Руско-турската война от 1877-78 г. мародерства турското бягащо население и придобива на безценица имотите им в Лудогорието, правейки и гешефти със снабдителите на руската армия. По-късно преследва като смъртен враг Петко Каравелов, който е имал доблестта и смелостта да разобличава тираничния режим на бившия си, недоучил ученик по демокрация, какъвто години наред е бил Стамболов. Бил е всекидневен гост в дома на Каравелови години наред. Съвсем малко по-късно е създал драконовска полицейщина, докато е премиер-министър и провежда твърде необмислена политика, като загробва икономиката с непосилни за младата ни дъжава кредити от западни банки при изключително неизгодни и заробващи условия. Стамболов успява същевременно да корумпира себе си и близкото си партийно обкръжение. Когато поема хазната, тя има голям излишък, когато пада от власт, дефицитът в бюджета е огромен. Наследилото го правителство го подвежда под съдебна отговорност за част от престъпленията му, но той вече е прекъснал отношенията ни с Русия и я е направил наш враг. Представете си, ако сега управниците ни попаднат случайно на файловете с разузнавателната мрежа и дейност на САЩ и я огласят публично. Каква ли би била реакцията!?
Повърхностният Стамболов не изпитва съмнения, когато причинява това на една от Великите сили. Единственото качество от тези, които му приписват и което му признавам, е твърдата до примитивизъм ръка, с която уж ни е „дърпал към Европа“… с ченгел в езика обаче. Често е изтръгвал някой език. Осъдил е на смърт свои политическите противници – изявени обществени фигури, със скалъпени обвинения в държавна измяна. Сопаджиите му са избавили по избори гласуващите неправилно. Оставали са кървави храчки, които са отравяли умовете на съзряващите бъдещи политици. Мога да изброя още много безчинства, които е извършил, но като че ли най-отвратителното е, че е повлякъл крак за десетилетия напред и политическата ни върхушка е покварена и се държи безотговорно към народа си. Пораженията от режима на Стамболов са повсеместни. През 1895 г. поета Пенчо Славейков пише: „ Стамболовият режим…. не беше нищо друго освен мъртвило, РЕЖИМ ръководен от низките инстинкти на тълпа мракобеси. Тоя режим не само спря правилното развитие на нашия държавен живот, но застраши самото му по-нататъшно съществуване въобще“
Ако знаехме и помнехме за лъжите и престъпленията на бивши властници спрямо народа, може би сега щяхме да живеем по-добре и материалната стойност на човека нямаше да е по-висока от духовната му такава.
Целта на един истински исторически роман е чрез миналото да разберем по-добре случващото ни се сега. За съжаление, имаме способността да забравяме. Смисълът да се пише за исторически събития е, ако те променят проповядвани неистини, които засягат обществено възприето твърдение.
Понякога само в романите можем да научим премълчавани исторически истини и те задължително трябва да почиват на факти, а тези, които прочетох за Стамболов, ме накараха да се срамувам.
– Каква София хората ще видят в „Тайният приятел на Каравелова“?
– Много важно за мен беше да предам и средата, в която се случва историята. Описвам столицата София преди 130 години. Представете си я с тридесет и няколко – четиридесет хиляди души. Не съм си измислял много за нея, прочетох може би всички спомени за града от онова време. Дълбока глинеста кал по улиците с вади с помия от двете страни, до килнатите изгнили дървени огради. Кръчмите с гозбите и цените на бърдучетата с ракийка и боб чорбата, както в луксозните, така и в бедняшките. С керваните с камили покрай еврейските магазини до Баня баши.
Времето, в което се развива действието в романа, много наподобява сегашното. Атмосферата е била подобна – градят се нови обществени отношения. Трупат се, незнайно как, богатства, политическите игри и тогава са били подли, оформят се нови социални прослойки. Имали са шанса да го правят на сравнително чиста поляна, не като нас сега, и затова всичко се е случвало по-бързо.
– Вие сте човек на киното, защо решихте да напишете книга вместо да снимате филм от тази история?
– Аз съм кинорежисьор, но в последните години се опитвам да правя само документални филми, въпреки че страстта ми са игралните филми с драматичен сюжет. Икономическите предпоставки и условия в нашата бедна страна поставят филмопроизводството ни в ситуация, в която се ограничаваш драстично още в избора на сюжет, за да имаш възможност за финансиране. Ако успеят да се преборят за реализацията, което става с най-различни средства, повечето от тях не са свързани с художествени аргументи, кинематографистите са принудени да правят нови и нови компромиси отново заради финансови проблеми. Снимал съм игрален филм. Компромисите при достигането на крайният резултат са над прага на разумния критерий, над допустимото според мен. Останало е по-малко от половината от първоначалните намерения на творците. Филмите им са осакатени, в повечето случаи фатално, от цензурата на недостига на пари. Ако се получи, и слава богу такива случа има, то авторите и продуцента са притежавали голям късмет. Не се считам за късметлия, а обичам да разказвам интересни истории.
