Лира Литературно-рекламна Агенция
Иво Тодоров е продуцент на публицистичното предаване “Плюс – Минус. Коментарът след новините” по NOVA. Той има дълга журналистическа кариера, и е автор на девет книги с поезия и проза. Последната му книга –„Тара и аз“, описва неговата емоционална история с кученцето Тара. За този безсловесен, но верен приятел, за силата на думите и медиите Иво Тодоров разказва пред Лира.бг.
– Защо решихте да споделите в книга спомена за Тара, мнозина изчерпват емоцииите си по отношение на животните с един пост във фейсбук?
-Когато едно друго живо същество попадне в живота ти, то без съмнение става част от него. Нямах намерение да гледам куче, но намерих Тара случайно на улицата, на една автобусна спирка. Беше бебе, на около два месеца. Хареса ми и спонтанно реших да я взема. С времето разбираш, че да гледаш куче не е само да има храна и вода, но трябва и да се грижиш за него. И да реагираш във всеки момент, ако е болно или има някаква нужда – посред нощ да го водиш на лекар, да мислиш за него, докато си на работа. И разбираш, че и то е привързано към теб – търси те, когато те няма, страда, ако заминеш някъде. Не знам обич ли е, привързаност ли е. Но е една силна връзка между стопанина и кучето, което е нещо ценно и вълнуващо.
– Някои хора смятат стопаните на домашни любимци за егоцентрици, способни да дадат повече любов на едно животно, отколкото на човек. Защо е така според вас?
– Аз не се приемам за „кучкар”. И не обичам да давам оценка за другите хора. Но връзката, за която говорих, е нещо, което може би обединява хората, гледащи в къщи домашни животни. Освен това кучетата и разходките с тях са повод за социални контакти дори по време на вируса и карантината. Не мисля, че може да се сравняват любовите… Любовта към близък, любим човек е нещо различно от любовта към кучето например. Не можем да ги поставяме наравно. Те са нещо абсолютно различно и могат да съществуват едновременно според мен.
– Преди „Тара и аз“ имате сборници с разкази и стихосбирки. Тази склонност да се изразявате в кратки форми от журналистиката ли идва?
-Да, явно е от работата ми като репортер. Според мен всяка новина може да бъде събрана в едно изречение. Затова харесвам кратките форми. А и в днешно време нямаме време да четем романи като „Война и мир” май… По-лесно е да вземеш сборник с разкази, да си избереш един или два, без значение от подредбата им, да прочетеш по-късно още някой… Стиховете също са кратки форми, които можеш произволно да четеш, разгръщайки книгата.
– Кризата около COVID -19 сякаш върна поизгубеното доверие в традиционните медии. Мислите ли, че това може ли трайно да промени журналистиката, конкретно телевизионната?
– В дигиталния свят медиите също трябва да са много гъвкави. Отдавна вече няма медии в чист вид – радиостанциите и телевизиите имат и сайтове с текстово съдържание, сайтовете споделят видео съдържание, радиостанциите публикуват в социалните мрежи снимки… Интернет дава и повече възможности, дори за традиционните медии. Вирусът промени света ни, накара ни да се дистанцираме и в същото време да се обединим около каузата Живот. В момента ние, в NOVA работим на екипи, на ротация, по една седмица. Това е малко по-натоварващо, но и мотивиращо. И телевизионното съдържание не е пострадало по никакъв начин. Днес например правих видео за нова книга.
– Отразявали сте и процеса на медиците в Либия през 2007 г. Тъй като предстои Гергьовден (точно на 6 май беше издадена смъртната им присъда), с какво си спомняте онези събития?
– Това беше един дълъг и мъчителен съдебен процес. Либийският народен съд имаше практиката важните заседания да бъдат насрочвани на големи православни празници – Коледа, Великден, Гергьовден… Така на Гергьовден бяха издадени смъртните присъди чрез обесване. Тогава бях в София и правехме предаването „60 минути с Милен Цветков”, то беше малко преди да започне „Часът…”. В студиото беше майката на една от медицинските сестри и успях да уредя по телефон от затвора „Джудейда“ в Триполи да се включи нейната дъщеря. Беше вълнуваща среща в ефира.
– Сега често се превъртат кадри от „Часът на Милен Цветков“, вие дълги години бяхте негов главен редактор. Смятате ли, че успяхте да промените статуквото с това предаване, как избирахте темите, разкажете ни за работата си заедно?
-Ужасна ирония на съдбата е, че често в това предаване правехме теми за безумията по пътищата, за превенцията на катастрофите, за това дали смразяващите кадри на размазани автомобил имат възпиращ ефект. Години по-късно се оказа, че няма особена полза – безумията на пътя продължават. И тази катастрофа, която по такъв нелеп начин отне живота му – в празен град, на светофар, на празник, е поредното доказателство, че трябва да бъдем много по-отговорни и към себе си, и към околните на пътя.
Въпросите зададе: Людмила Еленкова
Снимки: Александра Вали
