Лира Литературно-рекламна Агенция
„Поздрави от синята палатка“ на Петя Кокудева четем със същата лекота, с която запомняме детските й стихчета
Богато на снимки и на огромен брой човешки характери, случки, впечатления на авторката, това издание сякаш не прилича на другите сборници с пътеписи и есета, изпълнили книжните рафтове. То безспорно носи информация, доставя удоволствие от преживяното, но и провокира човек да се замисли – какво вижда, когато пътува… Поканихме Петя да ни разкаже повече.
– Бягство от комфорта ли е синята палатка?
– Не. Синята палатка не е бягство по нито един възможен начин. Тя е израз на любопитство, на потребността ми да общувам с непознати (много обичам това чувство – на запознаване). Чувствам се пълноценно с живота си тук, у дома, в цялата му широта от лошо и добро – нямам потребност да бягам. И по начало, не вярвам в бягствата, тъкмо обратното: вярвам в лековитостта на челната среща с проблемите.
– 95 истории от 25 страни! Как премина писането им, по-лесно ли е, когато имаш пресни впечатления, или дистанцията на времето помага?
– За мен този тип писане се случи за първи път – на коляно, в движение, без никакви специални условия, обикновено в състояние на умора вечер. Явно съм била толкова впечатлена от някои срещи и събития, че съм имала належаща нужда да ги запечатам максимално автентични – а не после паметтта ми да ги монтира. За това писане мисля, че дистанцията не помага, защото се натъкваш твърде често на твърде много информация и преживелици: детайли, хора, случки, разговори, факти, табели… Никой няма капацитет да запомни всичко това правдиво.
– „Включи” ли се погледът на поета в теб, възможно ли е да игнорираш въображението и само да отразяваш това, което виждаш?
– Не мисля, че познанието и въображението са отделими. И не виждам проблем в това да не са, ако човек има някакъв собствен стремеж към истинност. Аз си мисля, че имам – не ми е цел да се залъгвам, да разкрасявам или да си спестявам.
В този смисъл тези истории са документални, случили са се, не са въображаеми. Моята интерпретация е в това не да променя случилото се, а да подбера онова от него, което смятам за полезно и важно за себе си.
– Ти какво търсеше, всъщност как те намираха всички странни случки? Разкажи ни някоя…
– Аз търся изненади. И тук, и там, и навсякъде. Не ми се нрави ежедневие, което с нищо не ме изненадва. И тъй като по начало изненадите са мързеливи особи, се налага аз да си ги търся – те не идват сами.
Веднъж, в един прибалтийски къмпинг, пристигнахме много късно. Стана ни неудобно, че събудихме уредничката – но нямаше как, тя трябваше да ни даде ключ от тоалетната. Какво бе удивлението ни, когато – заставайки тримата пред тоалетната по никое време – дочухме, че някой чука по вратата, но отвътре! Оказа се случайно заключен шотландец, който вече 2 часа се чудел какво да прави. Настана голям смях и радост, че – без да искаме – сме спасили човека. А се бояхме, че сме натрапници! Такива необичайно завойчести случки са моето зарядно.
– Има ли човек, за когото съжаляваш, че сте се срещнали?
– Не, няма човек, за когото съжалявам – дори да ми е бил неприятен. Имало е хора, с които не се е получавало, но това съставя широтата, която търся. Иначе не бих искала да се връщам само в болниците, в които се наложи да се отбия. Макар там хората да бяха добри с мен.
– А откъде не ти се тръгваше?
– Селцата на Индонезия и Япония, фиордите на Норвегия, зелените хълмове на Нова Зеландия.
– Случвало ли се е да поемеш към определена цел, но трудностите по пътя да те променят така, че и целта да не остане същата?
– Да, и се радвам, когато това стане. Защото понякога трудностите са помощници под прикритие и те прибутват натам, накъдето всъщност се оказва, че е хубаво за теб. Точно за това е една история в книгата – от пустинята Негев в Израел и се казва “Развалената кола”. За една кола, която се разваля насред нищото и не успява да заведе собствениците си до целта им, но всъщност – открива им цял един нов живот, за който към днешна дата те са благодарни.
