Людмила ЕЛЕНКОВА, Радио Хеликон
Българското „за подарък“ на сръбски се превежда „на пòклон“. Казвам го, защото винаги ме е удивлявал фактът как народ, с език толкова близък до славянското светоусещане, позволи да бъде разединен, конфронтиран, а свободата му днес да се крепи единствено на чужди инвестиции.
Всяко време е подходящо за подарък от Иво Андрич – мирно, военно, делнично и празнично. Сега сборникът „Изтръгнато от живота – моя и вашия“ идва с негови избрани и позабравени текстове, сред тях новелите „Пътят на Алия Джерелез“, „Байрон в Синатра“, „Разговор с Гоя“, „Мостът на Жепа“ и десетки христоматийни есета, импресии и размисли. Всички те са писани в моменти, които не винаги можем да наречем върховни. Повечето са ранни творби, но показват нагласа за един национален епос, за съзнание, което ликува в своята цялост, независимо че нещо се опитва да го разруши. През 1961 г. Андрич получава Нобелова награда за литература, оттогава като свой го припознават босненци, сърби и хървати. Учат го с едно наум, пазят родния му Травник в рамките на туристическа атракция и само шепа академични глави мимоходом тълкуват думите: мост, път, граница, идентичност. Ето няколко реда от книгата, в тях струва ми се, най-добре се чува онзи интуитивен, вдъхновяващ глас на Андричевото творчество:
„Когато стане дума за изкуство, винаги си спомням баснята за една мравка, която чух отдавна в Босна:
Срещнал човекът една мравка и я попитал:
– Къде си тръгнала?
– На хаджилък.
– А как ще стигнеш там, виж се колко си мъничка.
– Няма значение.
– Ще умреш по пътя.
– Нека, така поне ще умра на светия път!“