Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Значи, имам си изпитан метод да се самопровокирам, когато нещо нямам настроение за писане. Когато хейтът ме отпусне. Предоставям ви идеята си безплатно. Ако сте изпаднали в есенно-зимна летаргия и се нуждаете спешно от дразнител, ако отдавна не сте сквернословили и тръпката ви е позагаснала, сядате си на лаптопа и си пускате съвременен български филм. Шансът да попаднете на творба, която да ви срази със своята плитчина, със своето дребнодушие, малодушие и претенция, е огромен. Да не кажем, че от филмите от последните петнайсетина години едва ли има и пет що-годе на прилично ниво. Сега се опитвам да се сетя за някое заглавие, филмите на Ивайло Христов може би. Макар че и те са силно напоени с тежка непрогледна реалност. Поне не страдат от претенциозност.
Но дъното на падението го достигаме, когато изпаднем в ступора на декламацията и клишето. Миналата година ме удари в земята и ме размаза с нагарчащите си препържени клишенца „Семейни реликви“ на Иван Черкелов. Обаче има и нещо хубаво в тези всички излагации. Разбираш колко му е акълът на автора. Това винаги личи от творбата. Джон Гришам примерно е много умен тип. Личи си от всяка една негова книга. И не ти натрапва религиозните си възгледи. За разлика от Черкелов, който с хиндуизма и дзен-будизма си в съвсем прав текст заявява, че отчаянието е единственият възможен начин да възприемаш реалността. Примиреност с отчаянието. И едва ли не мъдрост в тази примиреност, ето ме, отчаян съм, но друго на този свят освен отчаяние няма, затова да се опитаме да не ни дреме много, без положителни или отрицателни емоции, и да достигнем нирвана. Един от главните герои, който накрая бе пребит от цигани, разбира се, имаше мечта да пасе крави в Индия.
Изтъпанват се пред камерите и почват да декламират като от театралната сцена. Обиждат и зрителите, и себе си, че и актьорите тези режисьори набедени. И вчера си пускам „Дамасцена“, филм за розите и за един герой на нашето време, който се „бори със Системата“. Тук вече клишетата не са препържени, а направо нагарчат от загорялото олио. Изреждам само няколко, понеже нямам нерви за повече. Ние, българите, видите ли, сме били повече от всичко друго потомци на тракийците. Славяните, много ясно, са измислица на Екатерина Велика и руските имперски амбиции. Безумие, което няма как да обясни думите „Словакия“, „Словения“, „Славония“, и „вси словенье“ от една творба от десети век. Комплекс за малоценност ли е, не знам, но твърдящите, че сме повече тракийци и че славянството е изкуствено създадено, чудно защо говорят един южнославянски език. И науката сравнителна граматика няма как да бъде излъгана с политическа пропаганда. Четете Б. Димитров и бъдете щастливи. Мозък ви не требе.
В този филм друго освен клише не видях. Но поне да не бяха поднесени като за малоумници. Обзалагам се, че сценаристите, режисьорът, а сигурно и някои от актьорите пишат с правописни грешки. Ето още малко цитати и да спирам, че байгън: „Какво е това чудо терминал 2 – като ламя поглъща децата ни“, „маслини, портокали, чинии, Гърция, Испания Германия“, „2 милиона и половина българи ги няма вече тук“, „кога за последен път си плакал“, „капка розово масло, сълза вселенска любов, превръщат и собствената си смърт в красота“. Блякс. Ужасно е. А понякога пред изтръпналите ни очи се появяват ни в клин, ни в ръкав разни феи, грозни бабички-орисници, луди, които просят цигари, цигани, корумпирани полицаи. Не, не мога повече.
А капакът е, че „царицата на розите“ всъщност се явява „богиня“ на розите, щото ѝ строи храм хероят, а накрая идва и да го изповяда, гювеч мазен, неоезически, с пръжки и чубрица, айрян с боза, мътна и кървава история, без кръв, само мътилка. И досада. От комунистическото неоезичество бам с двата крака смело в тракийско-патриотарското неоезичество. Не гледайте този филм, честно. Ако поне малко ви е останал добър вкус, ще си го спестите.
И що така не се ядосвам на грузински, полски, румънски филми, с какво техните школи превъзхождат нашата?
