Лира Литературно-рекламна Агенция
Би било проява на черен хумор, да кажем за новия сборник с публицистични текстове на Веселина Седларска, че у дома и стените помагат. Защото заглавието е „Депресията ме обича“ и именно то напоследък зареди с позитивизъм читателите на родния й град Сливен. Книжарите на „Хеликон“ пък спретнаха такова сърдечно представяне на книгата, че и помен от депресия не остана. Те поискаха да узнаят какво всъщност е посланието на техния най-верен клиент, добър приятел и известен в национален мащаб журналист. Вижте разговора им с Веселина Седларска.
-Личен проблем или въобще психологическия климат в България те накараха да пишеш по темата за депресията?
– И двете. Напоследък темата става много актуална, точно заради обществените настроения в страната. Аз имам дълъг опит, депресията ми е спътница почти цял живот и в един момент си помислих, че може би ще бъде полезно на някои хора да разберат как аз съм се справяла и продължавам да търся варианти да се справям, така че съчетах личното и общественото, за да се получи една искрена книга, доколкото е възможно. Увъртания нямаше в книгата. И се надявам, че наистина тя ще намери своите читатели.
– Не е ли здравословна понякога една екзистенциална криза, особено при творческите личности? Ти цитираш Антъни Бурдейн, Робин Уилямс и други, които отнеха живота си вследствие на депресията, това не са ли крайни примери?
– Разбира се. Да се отнеме човешки живот е най-крайното нещо, защото той е най-голямата ценност, но ето че понякога има и такива финали, което е много жалко. А кризите… за тях не можем да говорим с лошо. Кризите са нещо, което ни кара да се спрем, да се огледаме, да си съберем уроците, да си видим грешките и да се издигнем на следващо стъпало. Без конфликт, без преминаване през криза и без решаване на определени проблеми няма как да направим следващата стъпка.
-Може ли да твърдим, че младото поколение, което не е преживяло война, глад, принудително изселване и други катаклизми, просто се оправдава с измислени депресивни състояния?
– Това е много дълъг и голям въпрос и е повече от компетентността на психиатрията. Да си спомним книгата на Виктор Франкъл „Човекът в търсене на смисъл“, кои от неговите колеги в концлагера се убиваха. Онези, които никой не ги чакаше отвън. Най-тежкото нещо за преживяване е липсата на перспектива, липсата на бъдеще. Като описва концлагерите, Виктор Франкъл казва, че не този страшен и тежък живот е бил причината за самоубийствата. Самоубивали са се онези, които не е имало за какво да живеят. Даже понякога страшните събития в живота, които те принуждават да оцелееш в някаква ситуация, ти дават сила да се мобилизираш, да си прегледаш всички резерви, да ги вкараш в действие и да се справиш. Депресията е повече болест на ленивите материалистични времена.
-Защо заглавието е толкова противоречиво, може ли депресията да обича?
-Може, може, макар че не съм го избирала заради противоречието, докато го писах, аз не го мислех като противоречиво, а като просто съобщително изречение. Мисля че наистина депресията ни обича, защото тя от онези приятели, които ни съветват да не обръщаме внимание на проблемите си. Когато проблемите ни налегнат и стресът позвъни с камбаната си, на този звук веднага се отзовава депресията. Пристига и казва: „Ето ме. Тук съм. Скривам всичките проблеми и не ти се налага да правиш нищо. Лежи си цял ден в леглото. Хленчи. Оплаквай се. Аз съм тук, скрий се в мен, скрий се зад мен.“ Ето такава глупава приятелка е депресията. Така обича. Криворазбрано.
-След като завърши книгата, вече имаше ли отговор – какъв е изходът от депресията?
-Както при всеки сложен въпрос, отговорите пристигат на етапи. Преди да започна книгата знаех много неща. Когато я завърших знаех още повече, но съм абсоютно сигурна че с времето ще откриваме и други, то просто няма край. Винаги се научава нещо повече. И вероятно така трябва да бъде.
-Какви читатели очакваш да посегнат към „Депресията ме обича“ ?
-Заглавието е такова, че ще привлече някои хора, но други ще отблъсне, категорично. Книгата е за тези, които няма да се притеснят да посегнат към нея, въпреки че на корицата има една дума, която обикновено е стигма, клеймо, петно. Тези, които искат да разберат, какво се крие зад тази стигма, това са хората за които съм я писала.
Разговора води: Ивелина Маринова, „Хеликон-Сливен“
