Лира Литературно-рекламна Агенция
„Осиновени истории“ от Бела Чолакова (изд. „Труд“) е книга за безумната емоция да срещнеш детето си; за неописуемото усещане да те прегърнат с любов; да бъдеш подкрепян и обичан; да подкрепяш и обичаш. За най-голямото щастие да си нечия майка, баща… нечие дете.
За осъзнаването, че тежките изпитания по пътя към родителството са били единствено насочване към детето, което те е чакало да го намериш.
За трудното прозрение, че най-голямата ти болка – да бъдеш оставен, е и най-голямата ти радост – да намериш своето семейство. Това е книга за осиновени, за осиновители и за биологични родители – триъгълник на болка, сила и любов.
Тези двайсет и една лични истории са илюстрация каква палитра от емоции събужда процесът на осиновяването и доказателство, че всеки сам е отговорен да се бори за щастието си.
Сред тях са Жени и Дидо, които чакат дванайсет години, за да станат родители; Диана – първата българка, официално осиновила дете от Азия; Росица, която едва на четирийсет среща близначката си; Петя и Ники, които приемат осиновеното дете като поверено им от Бог; Петя, намерила дъщеря си след трийсет и една години търсене; Мариета и Калин, които успяват за осиновят изключително бързо – за по-малко от шест месеца; Милена, която се преборва със страховете си, за да изгради щастието; Гери и Тишо – близнаци от различни биологични родители; Величка, която става майка за един ден; Лия – осиновена от снимачната площадка на телевизионна пиеса на Недялко Йорданов; Деси, която едва на трийсет се осмелява да пита за истината; Деница и Марин, които преобръщат света, за да осиновят по-малката биологична сестра на голямата си дъщеря; Мира, която търси майка си и до днес; Поли и Николай, които преминават през най-голямата травма, за да стигнат до щастието; Дора, която учи как гневът може да бъде превърнат в благодарност.
Двайсет и една истории, които заедно образуват пъзел на осиновения живот.
Бела Чолакова започва да пише за проблемите наосиновяването в България преди 13 години. Преди четири се ражда рубриката є във в. „168 часа“,посветена на осиновени, осиновители и биологични родители, в която събира десетки вълнуващи истории. Журналистката изтъква, че търси не скандални, а вдъхновяващи истории, за да покаже положителната и чисто човешката страна на осиновяването, да изтъкне достойния пример. За поредицата си от материали авторката е удостоена с наградата „Златна ябълка“ за принос към правата и благосъстоянието на децата в България, връчвана от Национална мрежа за децата.
Бела Чолакова:
Защо избрах тази тема?
През годините, откакто пиша по темата, много пъти са ме питали откъде се е зародил интересът ми и дали самата аз не съм осиновена. Хората като че ли се изненадват, като им кажа, че не съм. Сякаш само тези, които са пряко свързани с осиновяването, се интересуват от него.
Застъпник съм на точно противоположното мнение – докато лично засегнатите от една тема са единствените, които говорят по нея, реални промени в обществото няма да бъдат постигнати.
Прекалено удобно ми се вижда всеки да се бори само за своите цели. Напротив – вярвам, че понякога е добре да подкрепим дори каузи, които не са пряко свързани с нас самите. Защото някои каузи са важни за всички. Осиновяването е такава! То е отговорност, която е време цялото ни общество да поеме – да започне да гледа на процеса напълно естествено, да престане да съди осиновените или осиновителите или да ги възприема като “втора категория хора”. Защото в това да станеш родител не може да има нещо грозно, позорно или сензационно. Всеки има своя съдба и на някои е отредено да минат по различен път, за да станат майки и бащи. Това обаче с нищо не ги прави по-долна класа. Напротив – в повечето случаи осиновителите са най-грижовните, най-отдадените, най-обичащите родители.
Обръщайки се назад към 2005 г., когато започнах да пиша по темата, мога с възхита да кажа, че днес осиновените и осиновителите са много по-смели, по-уверени и открито се борят за правата си. Преди тринайсет години почти никой не се осмеляваше да говори с журналисти дори за процеса по принцип, камо ли да разказва историята си. Днес родителите без колебание споделят как са срещнали своите деца и не ги крият. Тези хора ми дават надеждата, че щом обществото е започнало да се променя, то логично ще го последва и законодателството и че скоро ще имаме Семеен кодекс, който да не ощетява осиновените.
Съзнателно в книгата включих вдъхновяващи истории, а не прекалено скандални. Защото исках да покажа не сензационното, а достойния пример.
Какво ми коства?
Много сълзи… много сълзи ми коства написването на тази книга. Докоснах се до толкова хора, всеки един от които предизвика вълна от емоции в мен. Така вълна по вълна стана цяла буря. Мъка, болка, тъга, гняв, обида, прошка, надежда, радост, безумно щастие – всяка история е наситена с толкова различни, дори противоречиви чувства. Но над всички винаги властва любовта. Най-силната, всепоглъщаща, изцелителна, преобразяваща, единствена и вечна обич – тази между родител и дете. Но често пътят до и през тази обич е труден и болезнен – всяка радост върви с болка, надеждата– с огромна отговорност, щастието – с вледеняващ страх.
В хората, които ми споделиха историите си, ме впечатли не толкова драматизмът в съдбата, а силата, която всеки един е съумял да открие, за да преодолее най-големите си страхове и да си позволи да бъде щастлив. За много от тях това обаче е било борба в продължение на години – с предразсъдъци, със системата, със законодателството, с обществото, – но преди всичко борба със себе си. Защото често най-големите бариери пред щастието си ги поставяме сами.
А двубоят с теб самия е най-трудният.
Вдъхновена… така се чувствам на финала на тази книга. Да влезеш в света на толкова много хора, да ги насърчиш да ти споделят най-големите си болки, но и най-силното си щастие е вид пречистване. Пречистваш се от свои собствени страхове и болки, разделяш се с предразсъдъци и грешни убеждения. Лечително е да станеш свидетел как други могат да превъзмогнат най-големите травми и да намерят хармония в себе си. Чувстваш се смирен пред силата на любовта… защото тя винаги има право.
