Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Лятото е на издихания. В последните топлички дни си викам хайде да поотворя новинарските медии, да попрочета докъде е стигнал тоя пропаднал свят, може пък идващата есен да носи и малко мъдрост и красота. И журналягите и умниците да са поумнели още повече и да са спрели с дивотиите. Наистина таях някакви надежди, че цялата гнусна световна игра е само кошмар от миналото, че тъпотията и чалгата са се изпарили под августовското слънце и всичко си е дошло по местата. И ще спра да се тревожа за бъдещето. Нанайси. Още по-зле е станало, братлета и сестрици.
Според Аристотел цялото е по-важно от частта, общността е по-важна от индивида. Дори да не искаш да се занимаваш с политиката, тя ще се занимава с теб. Щеш или не щеш. Все ще го отнесеш. Опитвам се да игнорирам безумието, но то е упорито и вездесъщо. Китайците били ни пожелали да живеем в интересни времена. Там е работата, че станаха безинтересни времената. И Аристотел, и Сун Дзъ едва ли са си представяли докъде можем да се докараме. Оказаха се подведени и най-върлите демократи и интелигенти. Оказаха се разделени по лагери дори най-дълбоките философи на съвремието ни българско. Стефан Цанев и Борис Христов са се скрили, не желаят да се цапат и това е техният избор. Избор, който все по-добре разбирам. Щото земята наистина стана плоска. Вертикалът бе посечен. Остана само хоризонтал. Не може така. Не е редно така. Само прасето, да ме прощава животинката за метафората, не може да погледне нагоре, понеже се е ояло и надебеляло. Само за него има единствено хоризонтал.
Не мога. Не се трае. Опитах всякак да се освободя от досадата. Отворих фейса. Нарочно. За да се натоваря докрай. Отворих Сун Дзъ и Аристотел, за да потърся утеха у тях. Те какви нови трактати щяха да му дръпнат, ако живееха в наше време! Бях влязъл в дупка. Отгоре на всичко и Малин ми се обиди. Нарече ме „лайно“ в лично съобщение. Вдъхновението ми се срина до кота 0. А без вдъхновение как да живея, кажете ми!
И ръгнах за София. Не тръгнах, а ръгнах, това е на белослатински. Означава няколко пъти по-бързо тръгване. Жена ми вика хвани си автобуса като нормален човек. Ти, мила, си се събрала с ненормален, мислех, че си го разбрала досега, двайсет лета минаха. В автобуса и закупения билет няма никакво вдъхновение след края на лятото. С автобуса просто се местиш от едно място на друго. И край. А на стоп пътуваш. Пътешествуваш. Мозъкът ми напълно ще запече, ако продължа на медии, фейс и агитпроп.
Хващам си кололото и стигам до изхода на града. Вързах го на бензиностанцията под камерите. Биг Брадър ще ми го пази. На същото кръстовище чаках някога много отдавна на първия си стоп от Бургас до София, бях на 18, а на сградата отсреща имаше големи букви: МИР, PEACE, PAX. Тогава по подбалканския път успях да взема разстоянието за десетина часа и двайсетина сменени мепесета, включително трактор Т150. Днес върху високото здание има други букви: Mall Edikojsi. Това е.
Сключили сме сделката вече. Направили сме трампата. Мир срещу мол.
Вдигнах палец. Шофьорите само да не си помислят, че ги лайквам офлайн с палеца. Спря един чичо с камион, който тежи 11,5 тона, така ми каза. Седалката беше удобна, прострях си краката надълго. Движехме се с 90, електронно ограничена скорост. Напълно достатъчна за човек, който не бърза заникъде. Слушахме радио, сериозни хора говореха сериозно за някаква сериозна независимост. Във времето на зависимостите. Някои съвсем са изперкали. Те не са пътували никога на стоп. Развих зависимост към стопа. После човекът смени станцията. Минахме на Вероника, сръбско, Шушана и животът отново доби цвят и мирис, братлета. На стоп. Това е моята противоотрова. Предпочитам Вероника пред Нойзи. Шабан пред всичколога Минчев. Елена, Елена, дете на дивата пустиня, амор… Е тва ти е играта. Имали смо, ни смо знали – ща смо имали.
Малине, не се коркай, ще ти мине.
