Начало / Колонката на... / Малин Разтерзийски

Малин Разтерзийски

IMG-0579-239x300Николай ФЕНЕРСКИ

Да си мрънкалник е едно. А да си мрънкьо, това е още повече. Това е във всяка своя творба да плачеш колко си онеправдан и колко незаслужено си незабелязан, защото ти знаеш, че си гениален, няма спор по въпроса, но как така този факт не са го разбрали всички на този свят, чудна работа. Малин Разтерзийски е единственият български автор, от когото съм чувал думите „ако ние не се похвалим сами, кой да ни похвали“, изречени съвсем мазно и сериозно, докато потупва по рамото някой от по-старата генерация. Поради тази себевзряност и болезнен егоцентризъм, надничащ разголено зад всяко негово изречение, спрях да го чета отдавна. Какво да четеш сто пъти едно и също. Написано в различни вариации. Аз съм велик. А вие сте прости, защото не разбирате колко велик съм. Освен това съм умен, красив, як, проникновен, леко амортизиран, но това ми придава още чар.

Поводът Разтерзийски да се разтерзае било скриването на неговите творби от щандовете, рафтовете и витрините. Аз български автори чета – Георги Божинов, Виктор Пасков, Ивайло Петров. Обаче са малко добрите български автори. И не ги откривам по витрините. В последното си мрънкане младата надежда на българската литература дори си позволява да раздава присъди относно качествата на текстовете на продаваемите ни днешни писатели. Мазни се на Г. Г. и З. К. за сметка на М. Р., когото низвергва, но академик Лихачов ясно го е казал – за вкусове не се спори. И ето, на моя вкус не пасват нито писанията на К. Т., нито тези на Г. Г. Добри хора са те. Като захарен памук сладки. Байгън от толкоз шекер. Като извадени от нескопосан български филм, в който актьорите декламират, вместо да се държат естествено. И Разтерзийски така обича театрално и декламативно, с отработена поза да влиза в прайм тайма чат-пат, за да ни напомни за себе си. Да ни заяви на висок глас, че сме длъжни да го харесваме.

Някъде там из изпаряващото се небитие на мрежите друг автор на книги съобщава на Разтерзийски, че не е хубаво много да се терзае от факта, че не е от продаваемите. Ако мерилото за успех са продажбите, тогава някои хора може да не желаят да са успешни. Съвсем осъзнато. Време е Разтерзийски да реши от кои иска да бъде – от авторите по витрините или от някои други автори. Мерило не са и наградите. И какво значи успех. Да продадеш двайсет, трийсет, петдесет хиляди у нас е комерсиален успех. Като ще си говорим за чалга, да си кажем всичко. Книгите на този автор, с които заработва по някоя кинта, спадат към този социален жанр – чалгата. Там са и Венета Райкова, и Емил Конрад, и кой ли още не. Това е бизнесът. Така работи той, такива са му законите, да се оплакваш от бизнеса е все едно да се оплакваш от лошото време. Не можеш да го промениш. Безсмислено е да мрънкаш.

Аз не съм автор на двайсет и колко книги като онзи мрънкащия. Имам само пет издадени дотук и следва скоро излизането на следващия ми сборник с разкази със заглавие „На стоп“. Някои от книгите си ги намирам за продажба онлайн по сайтовете на книжарниците. А по витрините и рафтовете отдавна съм се отказал да ги търся. Не защото са лоши, не защото не са награждавани, така съм избрал да играя, аутсайдерски. Без големи издателства зад гърба ми. Не съм на ти с маркетинга, не правя „продукт“, не предлагам меко сирене – режи и яж. Пазарът не е единственият критерий за качеството на написаното. Изящният номер, който още не е изигран от нито един български автор, е да се намери онзи баланс между пазарен успех и качествена литература. Убеден съм в едно – добрите книги рано или късно стигат до своите читатели. Имат си свои пътечки до тях. Дори днес. Надявам се споменатият автор да приеме написаното с чувство за хумор, ако изобщо стигне до високото му полезрение. Чувството за хумор е това, което смирява. И което различава дребнавото от истинското.

Прочетете още

IMG-0579

Границите на човека

Николай ФЕНЕРСКИ Първи бил Каин, който убил брат си Авел, понеже му завидял. От завистта …

Един коментар

  1. Да,доста злобничко написано!И какво чувство за хумор трябва да има въпросният автор,за да приеме с усмивка този текст,както предлагаш Фенерски,аз поне не мога да си представя.Вероятно има вече ново съдържание на това понятие,изглежда нещо съм пропуснал..
    Колкото до това,че мрънкащото лице се е оплаквало: „скривали неговите творби от щандовете,рафтовете ,витрините“,аз мога да го потвърдя от личен опит.В една от бургаските книжарници моя книга,нова при това, с положителни отзиви от различни места/“Врани по снега“-роман/,е забутана така,че може да се намери само от компютъра. И ако ти можеш да си правиш реклама в тази твоя статия,аз нямам тази възможност.Така,че аз твърдя – има дискриминация спрямо част от пишещите хора и това е по цялата верига издаване-разпространение-реклама.
    Колкото до това „добрите книги рано или късно стигат до своите читатели“-напълно съм съгласен с теб.Все пак ,визирайки случаят с Г.Божинов,предпочитам това да стане докато съм още жив.А това зависи и от щандовете,рафтовете и витрините,за съжаление…
    Надявам се,да не съм нарушил добрия тон с тези няколко реда и не се съмнявам в чувството ти за хумор.
    Васил Тончев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *