Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван Сапунджиев и Калоян Димитров са от различни поколения и кой знае дали някога щяха да намерят пресечна точка помежду си, ако не беше риалити форматът „Фермата“. Вече прожекторите са насочени към тях по друг повод. Двамата стават съавтори на „Докога ще чакаме бащите“ – книга за тийнейджъри, всъщност за цялото семейство, както я представят самите те. Поканихме ги в радио „Хеликон“, за да ни разкажат повече за своя проект.
Здравейте, не ви ли беше достатъчна популярността по телевизията, та решихте да напишете и книга?
Иван: След като се запознахме, усетихме, че заедно имаме какво да кажем, че трябва да направим нещо повече и да дадем пример за плодотворно другарство, за такива отношения, които не спират само до медийната изява, а продължават и нататък. Най-емоционалната, най-искрената форма, която можахме да намерим за контакт с хората, беше да напишем нещо. Тъй като имахме различни идеи, решихме, че най-добре ще изявим всичко, което искаме да споделим, чрез формата на романа. Получи се доста емоционален и искрен роман. Още от заглавието се набива темата за млад човек, който губи своя баща и родител, той липсва, далече е от него, и тогава на детето му липсва помощ и подкрепа.
Калоян: Много от случките в книгата са провокирани от реални случки от живота ни. Лично аз, бъдейки без един родител, растях по-различно от друго дете, което има нормална семейна среда. В този ред на мисли се появява нашият главен герой, който също пораства с проблемите на такъв юноша. Иван реши да го спести, но и той го е изпитал. Всеки човек се е сблъсквал с подобна случка, било на разведени родители, или на деца с родители работещи в чужбина.
На каква възраст е момчето във вашия роман?
Иван: Нашият герой е шестокласнник, той има приятел, който се казва Макс, а приятелството им е както нашето, с Калоян. Става дума обаче за доста специални деца. В определен смисъл те са аутсайдери, опитват се да се приобщят и да се чувстват пълноценни, но едновременно с това усещат своето различие и трябва да намерят начин да се съхранят. Те ценят неща, които групата или улицата не толерират. Това е сложна ситуация, много деца изпадат в нея и тя е една от темите на „Докога ще чакаме бащите“. Ако е свестен човек, ако действа интуитивно и справедливо, такъв младеж наистина се чувства неприет. Защото улицата го принуждава да се държи грубо, лида предизвиква, и в крайна сметка да разваля себе си. Иначе не може да се социализира. Ние с Калоян сме си говорили много по въпроса и аз лично съм го наблюдавал във „Фермата“. Дилемата пред която беше изправен е, дали да се хареса на някои хора, като постъпи мъжкарски и наперено, или честно и справедливо, и второто да не се оцени. Книгата разказва именно за това, че можеш да се държиш добре, и пак да излезеш от трудна ситуация.
Мислите ли, че днешните деца ще разберат този роман, няма ли да си кажат – що не ме оставите на мира, ако имам проблем, включвам компютъра или телефона, интернет ме социализира и без вашите книги!
Калоян: Хубав въпрос! Аз мисля, че човешките отношения са на по-дълбоко ниво от компютъра и телефона. Затова средата, в която те виреят най-чисто и където се развива действието на „Докога ще чакаме бащите“, е на село. И нашият шестокластник живее там, с енергията на млад човек, но с мъдростта на възрастен. Той показва, че има силата не просто да порасне, а и да се бори за оцеляването си.
Иван: В никакъв случай не искаме да поучаваме децата, или да ги отказваме от съвременните технологии. Напротив, като им показваме себе си или героите в книгата, двамата с Калоян искаме да им внушим, че ако искат да се запазят като личности, може би е добре да потърсят формите, местата и взаимоотношенията, чрез които ние даваме пример. Където и да се намираме, колкото и технологизиран да е света, важна е онази емоционалност, която ни представя по-чисти и открити, без задни мисли, без да провокираме болката и агресия у другите.
Кое прави героите ви специални, посочете ни конкретен проблем, който те преодоляват?
Калоян: Например, кучето на главния герой е много важен персонаж, който в хода на действието умира. На пръв поглед звучи абсурдно загубата на куче да бъде толкова значима, но за човек, който няма друг близък в живота си, малко нещо като обичта на едно животно, после сблъсъкът със смъртта са повратни моменти. Особено ако става дума за дете, което не живее в нормално семейство и е толкова уязвимо, че има потребност да усеща подкрепа и топлина от всяко живо същество около себе си.
Иван: Читателите ще видят, че нашите двама приятели често са пред отчаяние, пред срив. Тези естествени състояния ги подтикват да вървят напред. Това, което ги прави специални, са техните характери, фактът, че са заедно. Те възприемат като уроци проблемите от околния свят, насърчават се взаимно и продължават…Всъщност всички тези неща и ние, възрастните ги можем, просто сме забравили, че най-силни, истински и смели сме били като малки. По-късно започваме да драматизираме страховете си.
Калояне, как се виждаш на възрастта на Иван, след 20 години?
Калоян: Аз съм човек, който си прави краткосрочни планове и не мисля какъв ще съм след двайсет години, защото сега водя достатъчно динамичен живот. Случват ми се толкова много неща за една година, та представям си за двайсет напред…Но да кажем, че искам да оставя някаква следа. Бих се радвал, ако младите хора си поставят конкретни цели и ги изпълняват. Имено цели, а не мечти. Във „Фермата“ си бях поставил за цел всеки ден да научавам по нещо ново и това ме крепеше.
А ти, Иване, какво ще кажеш от позицията на житейския си опит?
Иван: Макар да ни свързват общи ценности и да сме приятели, тук се различаваме. Аз съм точно обратният тип – планирам дългосрочно, поставям си големи цели и може би е недостатък, но усещам краткосрочните цели като нещо маловажно. Но пък така се допълваме с Калоян.
Бихте ли препоръчали други книги, които са ви повлияли за написването на „Докога ще чакаме бащите?“
Иван: Има едно разказче на Чехов, казва се „Момчета“. Въпреки че там липсва подобна драма, идеализмът, отношенията, езикът, ще допаднат на читатели, които са харесали нашия роман. Със сигурност има още книги, които са ни повлияли, но честно казано, ние се стараехме да се отървем от всякаква подражателство. Защото е голяма вероятността хората да си кажат – а, да, те добиха популярност чрез „Фермата“ и побързаха да извадят книга – еднодневка, сигурно са свързали някакви спомени оттук-оттам. Не е вярно, ние искахме да направим чиста литература и само ако се получи нещо такова, тогава да го изкараме на пазара. За нас е щастие (дано самочувствието не ни подвежда), че се получи нещо добро.
Калоян: Тъй като чета предимно биографични книги, моето вдъхновение идва не от художествени сюжети, а от реални събития. Като изключим танците, с които се занимавам, аз правя влогърски клипове за нещата от живота и поводът да пиша книга беше същият.
Разговора води: Людмила Еленкова
