Лира Литературно-рекламна Агенция
Eлица Матеева, „Хеликон-Варна“
Ан наблюдава как мъжът й е прегърнал непозната, целува я, после влиза в чужда къща. Тъкмо в този момент един мъж я заговаря, че стои като шпионин пред къщата и изучава старателно хората вътре. Непознатият е Жорж – съученик от Бретан, но тя не може да се сети за малкия Жорж, после се хвърля в обятията му и се разплаква.
Ан е талантлива композиторка, след като разкрива изневярата на своя съпруг тя решава да започне отначало. Изтрива спомени, изгаря стари снимки и документи, изхвърля дрехите на съпруга си, продава жилището и изчезва безследно. Само Жорж знае тайната й. Ан пътешества и в Италия открива стара вила, която гледа към син хоризонт. Тя купува вила „Амалия“ наречена на името на една жена с история. Ан плува, сънува, размишлява в самота. Между стените на къщата се чувства удобно с мислите си, затворила една страница от живота си. Жорж я навестява, по-късно Ан се запознава с Магдалена-малко момиченце, което й носи лекота в битието.
Ан преоткрива себе си в детето, преоткрива света на мълчанието. Понякога напуска вилата, когато майка й умира, когато Жорж се разболява. Но Ан се запознава и с Джулия, която също я дарява със спокойствие. Постепенно Ан се превръща в италианка, владееща страстта да се наслаждава на безмълвието и синевата. След нещастен инцидент Магдалена умира. Страданието, любовта, плуването, музиката превръщат Ан в напрегната жена. Мислите на Жорж и Ан започват да се пресичат, да се предчувстват, да говорят в празнотата на времето. Те намират своята симбиоза, пораждаща блаженството, в което едно тяло не тежи на друго, не го задушава. Радостите остаряват също като телата.
Романът на Паскал Киняр „Вила Амалия“ е прекрасен остров на меланхолията. По романите на Киняр има екранизации и една от най-интригуващите е тази на режисьора Беноа Жако върху „Вила Амалия“, където ролята на Ан е изпълнена с грациозна деликатност от Изабел Юпер. Филмът проследява една от нишките на романа, тази за съзидателността на самотата, в която се синтезира личностното присъствие. Киняр твърди, че без самота, без усещане за времето, без страстта на тишината, без възбудата и въздържанието на цялото тяло, без треперенето от страх, без скитането из нещо сенчесто и невидимо, без спомен за животинското, без меланхолия, няма радост.
