Лира Литературно-рекламна Агенция
Впечатляваща библиография стои до името на Кристин Димитрова. Знаем я като част от журито на Наградата „Хеликон“, като поет с единайсет стихосбирки, като публицист и един от най-добрите ни преводачи от английски, също прозаик – автор на романа „Сабазий“ и три сборника с разкази. Сладкодумието на Кристин сигурно ви е познато. Но сега на фокус е най-новата й книга. Защото предлага литература, която си тежи на мястото.
Кристин, откъде това заглавие, при положение че нито един разказ от вашия сборник не се казва така – „Като пристигнеш, обади се“?
Повечето от разказите са ми „подсказани“ от разговор с някой, който е споменал че нещо му се е случило, зарадвал се е, може би е недоволствал… Вдъхновени са от всичко, което виждам, от онова, което споделяме помежду си. Докато се трупаха разказите, изведнъж си дадох сметка, че героите в тях или са заминали някъде, или отпътуват, или имат приятелка-чужденка, или нечий баща е изчезнал и внезапно се връща. Просто има много хора в движение. И случващото се наоколо е такова – ние си стоим в държавата, знаем, че сме българи, независимо дали го мислим, или не. Тоест, заемаме някаква ниша, обединени сме от общ език, като излезем на улицата, имаме общи впечатления.
Да разбирам ли, че ви занимава движението на българина навътре?
Нашите проблеми започват да се разтеглят в света, да се разширяват географски, защото вече сме на много места. Това обаче не е проект за емигранти. Никога не съм одобрявала подобен тип писане. Докато създавах сборника, забелязах, че погледът ми се фокусира не върху разпада, а върху един вид издължаване и изтъняване на тъканта, която представляваме самите ние. Имам няколко герои, които правят по-голям преход, не те или техни близки да заминат някъде, става дума за прехода, който очаква всички нас в края на живота ни. Изпращайки един човек, ние не знаем къде отива, както и стоейки тук, нямаме представа за къде пътуваме. Със сигурност ми е ясно едно: когато някой ти е близък, искаш да чуеш, че той е добре!
Мислите ли, че съвременните български писатели са силни в по-глобални теми, също и в историческите заради дистанцията на времето, а когато се обърнат към себе си, няма какво да кажат?
Донякъде споделям мнението ви, особено що се отнася до книги, които са написани с цел превод, като за жури или да гръмне света за тях. Те са в стил „елате ни вижте“ и вътре е пълно с оплаквания. Достатъчно е да се огледа човек, за да види че те нямат основание и честността в случая е подмината с едри крачки. Или героите им носят международни имена и извършват неопределени многозначителни действия.
Вашият сборник заиграва ли се със световни образци, например зад разказа „Портретът на Дичо Лесов“ да търсим ли „Портретът на Дориан Грей“?
Да, заглавието „Портретът на Дичо Лесов“ е реплика на своя висок образец от миналото, но целта ми не е била интертекстуална или литературна. Общо взето исках този пласт да бъде по-незабележим и книгата да е комуникативна.
Често срещаме хора, които сякаш са с подменена самоличност, на вашите герои това случва ли им се?
Много от тях са такива, други не знаят какво да мислят за себе си, трети са изправени пред проблем, с който не знаят как да се справят и решението идва от неочаквано място. Забелязах, че никога не съм писала толкова много за това какво им се полага на лошите. Понякога човек трябва да бъде наказан за онова, което е направил, и защото се е разминавал с институциите, пред които отговаря. Има справедливост, тя те догонва и идва именно от хората наоколо, тогава стъпките ти се пълнят с една мътна вода, която рано или късно те застига.
Дайте ни определение за „разказ с неочакван край“.
В един разказ с неочакван край обикновено има доза манипулация. Все пак авторът трябва да е честен с читателите, да им е казал достатъчно, за да ги води по правилния път, но то да е точно толкова, че да ги остави изненадани. Когато стигнат на финала, да си кажат „Аха!“ и после, ако случайно се върнат в разказа, да разберат, че нещата всъщност са били там, но просто не са се виждали.
Разговора води: Людмила Еленкова
