Лира Литературно-рекламна Агенция
Парижанинът Даниел Мерсие, по професия счетоводител, вечеря самотно в един ресторант, когато друг клиент – самият Франсоа Митеран – сяда с двама не по-малко прочути от него приятели на съседната маса. Вечерята приключва, президентът на Франция си тръгва, но забравя познатото на цял свят черно бомбе. Без да знае, че това ще промени главоломно съдбата му, Даниел решава да го присвои за спомен. Черният филц действа като талисман и скоро му помага да се издигне до върховете на администрацията. Ще успее ли случайният късметлия да прозре законите, по които една президентска шапка управлява френското общество, докато сменя собствениците си и продължава своето необикновено пътешествие от глава на глава? Защото и Даниел я забравя една вечер в купето на влака, в което се настанява млада жена, забързана за тайна любовна среща…
Сервитьорът с бяла престилка вървеше пред него покрай редицата маси, където се бяха настанили двойки, семейства, туристи; всички говореха, усмихваха се или кимаха с пълни уста. Успя да различи блюда с морски
дарове, ребра с ябълки на пара, бонфилета със сос беарнез. Когато влезе, управителят (мъж с приведени рамене и тънки мустачки) го попита има ли резервация. За миг на Даниел му се стори, че губи контрол над вечерта.
Нямах време, отговори глухо. Управителят повдигна лявата си вежда и внимателно заразглежда списъка с резервации за вечерта. Приближи се младо русо момиче: Преди половин час отказаха дванайсета, каза тя, сочейки един ред в списъка. – И никой не ме предупреждава?! – ядосано отвърна управителят. Мислех, че Франсоаз ви е казала, покорно изрече момичето, преди да си тръгне. Управителят затвори за миг очи със страдалческа физиономия – пак трябваше всичко да поеме върху себе си, вместо яростно да избухне заради това слугинско невежество. – Ще ви заведат до масата ви, господине, каза на Даниел, съпровождайки думите си с движение на брадичката към един келнер, който тутакси се приближи.Покривките в бирариите са винаги чисто бели, чак синкави, и ви бодат очите като снега при зимните спортове. Чашите и сребърните прибори буквално искрят. За Даниел този особен блясък на масите в скъпите заведения бе символ на лукса. Келнерът донесе менюто и картата с вината. Даниел отгърна корицата от изкуствена червена кожа и се зачете. Цените значително надскачаха очакванията му, но реши да не обръща внимание на тази подробност. Кралското блюдо с морски дарове бе в центъра на страницата, калиграфски изписано: стриди от Бретан, плоски и изпъкнали, разцепен морски рак, пясъчни миди, миди буке, лангустини,
морски охлюви, сиви скариди, миди палурд, морски шапчици, бадемовидни малки охлювчета. Даниел заразглежда вината, търсеше „Пуйи Фюисе“ или „Пуйи Фюме“. И тук беше по-скъпо, отколкото очакваше. Поръча блюдото и добави половин бутилка „Пуйи Фюисе“. – Съжалявам, каза келнерът, предлагаме само цяла бутилка. Даниел не искаше да го помислят за скъперник. – Цяла бутилка ще ми дойде много добре, каза, затваряйки списъка с вината.
Повечето бяха двойки. Имаше и самотни мъже с костюми и сиви вратовръзки, облечени като него, или пък той като тях, явно идваха от престижни учреждения. Може би ги правеха по калъп. Например ония четиримата петдесетинагодишни, настанени недалеч от него, сигурно празнуваха края на тежък ден и подписването на изгоден договор. Пийваха на малки глътки някакво очевидно отлично вино. На лицето си всеки бе турил спокойната и доверчива усмивка на успял в живота човек. На една от масите под големите огледала седеше елегантна тъмнокоса дама с червена рокля, заслушана в приказките на мъж, на когото Даниел виждаше само гърба и посивелите коси. Тя го слушаше разсеяно и погледът ѝ често пробягваше из салона, после отново се спираше на събеседника ѝ. Изглежда, скучаеше. Сомелиерът донесе посребрена кофа с поставка, бутилката бяло се поклащаше вътре, заобиколена от бучки лед. Извади тирбушона и изпълни ритуала по отварянето, прекарвайки корковата тапа под ноздрите си. Даниел отпи първата глътка, виното му се стори добро. Не беше от просветените любители, които различават всеки нюанс в букета и могат да ви го обяснят с изтънчени термини. Като всички свои колеги, сомелиерът снизходително изчака одобрението на клиента си. Даниел реши просто да кимне, което предполагаше сериозно познаване на белите
бургундски вина. С полуусмивка сомелиерът напълни чашата му и се оттегли. След няколко мига келнер постави на покривката кръгъл поднос, знак, че блюдото морски дарове вече идва. После дойдоха кошничка с черен хляб, порцеланова продълговата купичка с оцет и лук и паничка с масло. Даниел намаза залък хляб и дискретно го натопи в соса. Това си беше неговият ритуал, изпълняваше го винаги когато поръчваше морски дарове в ресторант. Отми вкуса на оцета с глътка ледено вино. Въздъхна със задоволство. Да, беше се преоткрил.Блюдото пристигна, морските дарове бяха наредени по „семейства“ върху натрошен лед. Той взе една стрида, доближи над нея нарязания на четвъртинки лимон, стисна леко цитрусовия плод, така че само една капчица се отдели и падна върху фината мембрана, която веднага се сви. Погълнат от многоцветните отблясъци по седефа на стридата, с крайчеца на окото си забеляза, че преместват съседната маса. Вдигна глава – управителят с мустачките се усмихваше на някакъв новодошъл. Мъжът махна червения си шал, свали палтото и шапката си и се намести на пейката до Даниел. Желаете ли да ви приберем дрехите? – попита веднага управителят. Не, не, така е добре. Ще ги оставя тук, до мен, на пейката. – Няма ли да ви пречат, господине? – Не, – измънка Даниел едва чуто. Моля, не се притеснявайте, добави, поемайки си дъх.
Франсоа Митеран току-що беше седнал до него.Превод от френски Валентин Маринов – Пело
Издател „Факел експрес“
