Людмила Еленкова
Струва си човек да мине и през задния вход на клуб, в който се позиционира „Пощенска кутия за приказки“, за да чуе на живо разказа „За кожата на една врата“, а после да си купи едноименния сборник. Не познавам автора Николай Хашъмов – Хъшо, освен да предположа роднинска връзка с големия актьор от близкото минало – Сава Хашъмов. Не че е от значение кой стои зад една книга, а тук, както в много български дебюти, случаят те сварва неподготвен. За едно леко, но личи си – премислено писане. За девет разказа, извадени като от филм ноар, на който липсва лошотията, остава само атмосферата. Дори заглавията им вещаят гримаса при апокалипсис, с полъх на следвоенно време, оказало се не съвсем мирно, защото ние живеем в него.
Първият разказ – „За кожата на една врата“ едва ли търси Ален Делон от „За кожата на един полицай“, нито „Москвичиада“ препраща към „Дяволиада“ на Булгаков, „Кренвиршът на нашето недоволство“ е само опрян на Стайнбек, „Доня Сесилия и градината в полунощ“ би могла да е по роман на Жоржи Амаду или по латино сериал от български телевизор, а към „Медальон с форма на звезда“ си пуснете песента „Кутия с форма на сърце“ на Нирвана, за да видите най-сладкия призрак.
И така, произволното сходство между познати неща често ражда добра литература. Освен нов прочит, тя носи ефекта на виц, смисъла на нещо с неочакван край, което предполага той да е отворен. Привидната същност на героите става измамна, а читателят се плесва по челото, когато се озове в ролята на съучастник, на изкушен от забраненото, на цензор на историята или просто на щастлив идиот.
Сборникът „За кожата на една врата“ е илюстриран от художника Тихомир Витков. Неговите графики идеално се вписват в „интериора“ и духа на Вратата. Те са ключалки, които допускат всяко необременено от миналото, свободолюбиво око. Ако ви мързи да четете текста, вижте тях – заслужават си!