Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Тия дни имах път край Стоматологичния факултет на Медицинска академия в София. Отпред стои една будка, откъдето си купувах книжки със судоку. Я да си купя нова, рекох си, че сегашната е на привършване, а как иначе да убивам времето, което е безсмъртно, най-малкото в сравнение с нас, хората?
Завъртях се – тук будка, там будка, нямаше я будката. Казах стои, ама вече не стоеше. Малко по-тъмно петно, сякаш пологът на отлетяла птица, пустееше на тротоара. Някоя бездушна чиновническа наредба, непостигнато съгласие за рушвет или смъртоносен вирус бяха отнесли в неведомото металната коруба, ведно с милите ми судокута и с продавача им барабар. Майната ви, подразних се, включвайки в това безлично съобщество всички обекти и субекти в пространството и времето, които имаха свойството да изчезват тъкмо когато вече си свикнал с тях. Да, всичко е промяна, но кому пречеше будката с цифровите гимнастики за мозъка ми? Да изчезват болестите, гадостите, ала хубавините защо?
Потюхках се и си заприпомнях колко неща и хора по подобен начин дим-да-ги-нямаше в краткия ми дълъг живот. В един момент мислиш, че са незаобиколими, вечни, в следващия – просто са аут. И ти стърчиш насред загубата объркан, с отпуснати криле, и не знаеш да се радваш ли, да плачеш ли. Всяко зло за добро, твърди недоказаната мъдрост, ама не ми се баш вярва – защото какво добро има в това трамваят примерно да те пререже през кръста и ти отсега нататък, в зависимост от това къде си се приютил, да се търкаляш по тротоара на ръце или да крачиш без глава?
И кое е тогава онова, което все пак остава, без времето да му види сметката? Не космическото време, дето тъй или иначе го прави, а нашето, човешкото? Да оставим настрана златото и благородните му братовчеди, защото не за тях ни е думата, а за по-важни ефимерности. Мислих, мислих и не ми хрумна друго, освен че това е езикът. Този език, на който сега вие и аз, надявам се, осъществяваме своя мимолетен контакт, постигаме краткотрайно съгласие или влизаме в задочен спор, езикът, без който сме никои.
По различни сведения, езиците в света са между 6-7 хиляди и 40 хиляди, ако включим наречията. И непрекъснато някои предават Богу дух. Смята се, че до края на века ще умрат около 3 хиляди. Ако числото е вярно, пада се 36 на година или по три на месец. Мине се не мине седмица, и хоп – няма ми го езика. Сега на какво ще си плещя? Не искам на английски, искам си МОЯ, дето тате и мама, баба и дядо… Искаш, ама няма! Езикът ти вдигнал висока температура, глътнал си езика и – дотук.
Нека сме честни – умират почти стопроцентово езиците, които нямат писменост и култура. Такива, в които между тихите думи може да се чуят и подсвирквания, като езика на изчезналите гуанчи на Канарските острови примерно, който хитри екскурзоводи и днес уж демонстрират на туристите. Гледах някакво такова свирукане и цъкане и при бушмените, в оня филм, дето от небето падна бутилка кока-кола. Тъй че да обобщим: това, което лесно мре, е на което не се пише, не се чете и не се купуват книги. За радост, нашият случай не е такъв. Ние и пишем, и четем, и купуваме книги. Затова да не се шашкаме – още дъъълго има да си общуваме на него!
Вкратце, така приключи малката ми мозъчна гимнастика, породена от изритването на будката със судокутата ми. Може да се каже, реших судокуто с езика. Да му мислят илитератите! А ние с вас весело ще си подсвиркваме и ще им гледаме сеира как чезнат в пространството, задето в училище само са мажели с пръст по смартфоните си, вместо да внимават в черната дъска.
