Защо лъжем? (продължението)

31.05.2017 Любопитно

Лъжем за родината

Преди няколко сутрини използвах Юбер (приложението за пътуване, с което шофьори ползват личните си коли като таксита и превозват непознати), за да посетя Дан Ариел, психолог в университета „Дюк” (Duke University) и един от водещите експерти по темата за лъжата. Колата, в която пътувах, отвътре, въпреки че беше добре изпипана, имаше натрапчива миризма на мръсни чорапи. А шофьорката, въпреки че беше много любезна, трудно се ориентираше по пътя. Когато пристигнахме, тя ме попита с усмивка дали ще я оценя с пет звезди в приложението. „Разбира се”, отговорих. След това обаче ѝ дадох три звезди. Успокоих съвестта си с това, че е по-добре да подведа нея, отколкото хилядите потребители на Юбер.
Ариел се възхътил от склонността ни към нечестност преди около 15 години. Разглеждал едно списание по време на дълъг полет и попаднал на тест за интелигентност. След първия въпрос отворил страницата с отговорите, за да види дали е дал правилния. Тогава се усетил, че лекичко поглежда и към останалите отговори. И продължавайки така до края, той не случайно се представил много добре на теста. „Когато приключих, си помислих – измамих сам себе си” казва той. „Очевидно исках да знам колко съм умен, но исках и да докажа на себе си, че съм достатъчно умен”. Това събудило интереса на Ариел да изучава лъжата и другите форми на нечестност.
На доброволците, участвали в експерименти, които той и колегите му провеждали в кампуса и извън него, бил даден тест с 20 лесни математически задачи. Те трябвало да решат максимален брой от тях в рамките на 5 минути и получавали заплащане в зависимост от това колко верни задачи имат. Накрая трябвало да предадат листовете си без да бъдат проверявани и само да кажат с колко задачи са се справили. Повечето от тях излъгали. Средно доброволците казвали, че са решили шест задачи, а всъщност били решили около четири. Резултатите излезли едни и същи при различните народности. Изводът – повечето от нас лъжем, но само по малко.
Въпросът, който интересува най-много Ариел, е не защо толкова много хора лъжат за задачите, а защо не лъжат повече. Дори след като увеличили наградата за брой верни задачи драстично, доброволците продължавали да мамят със същите бройки. „Така даваме шанс на хората да „откраднат” много пари, а те мамят само по малко. Изводът е, че нещо спира повечето от нас да лъжем постоянно” казва Ариел. Причината според него е, че искаме да възприемаме сами себе си като честни, защото до някаква степен приемаме честността като основополагощо качество – на това ни учи обществото. Ето защо, освен ако не си социопат, повечето от нас сами си поставят граници колко да излъжат. Колко далеч сме склонни да стигнем зависи от негласните социални норми, с които живеем, като например товау че си позволяваме скришно да вземем няколко молива от офиса за вкъщи.

Лъжем, за да забавляваме другите

Персоналът в „Патрик Коуенбърг” и няколко бивши съдии от върховния съд в Лос Анджелис го смятали за американски национален герой. Бил е награждаван с пурпурно сърце във Виетнам, участвал е в тайни операции….. Съдията имал и впечатляваща основа в образованието – бакалавърска степен по физика и магистърска по психология. Когато го хванали, Коуенбърг изплозвал като оправдание заболяване, наречено „pseudologia fantastica” – склонността да разказваш истории, в които факти и фикция се преплитат. Това, разбира се, не го спасило да бъде освободен от съда.
Психиатрите не могат да постигнат съгласие относно връзката между психичното здраве и лъжата, дори и след като хора с доста специфични психични заболявания лъжат системно. Социопатите – диагностицирани с антисоциално личностово разтройство – обикновено лъжат манипулативно, докато нарцисистите мамят, за да поддържат имиджа си.
Но има ли нещо необикновено при мозъците на хората, които лъжат повече от останалите? През 2005 г. психоложката Ялинг Янг (Yaling Yang) и колегите ѝ сравнили резултатите от мозъчните скенери на три групи хора: 12 възрастни, които често лъжат; 16, които имат склонност към антисоциално личностово разтройство, но не са редовни лъжци; 21 души, които не са нито антисоциални, нито имат навика да лъжат переодично. Резултатите показали, че лъжците имат поне с 20% повече нервни влакна в кората на мозъка, което води до извода, че хората с навик да лъжат периодично имат по-добра връзка с мозъка си. Възможно е това да ги предразполага да лъжат, защото могат да измислят лъжи по-бързо от останалите, а може и да е резултат от редовното лъжене.

Лъжем, за да получим стратегическо предимство

Психолозите Нобухито Абе от университета „Киото” (Kyoto University) и Джошуа Грийн от университета „Харвард” (Harvard University) сканирали мозъците на различни хора посредством Функционална магнитно-резонасна томография (fMRI) и отрили, че тези, които мамят, показват по-голяма активност в структурата в централния преден мозък, която има важна роля в „награждаването“ на индивида. „Колкото по-развълнувана е системата ни за „награди“, що се отнася до възможността да получим пари – дори в напълно честен контекст – толкова по-склонни сме да излъжем”, обяснява Грийн. С други думи, алчността може да увеличи предразположението ни към лъжата.
Една лъжа може да доведе до втора и трета, като доказателство за това, колко гладко непоколебимо лъжат мошениците като Хоуг (вж. „Защо лъжем” част 1). Един опит на Тали Шарот, невролог в унивеситетския колеж на Лондон (University College London), и нейни колеги показва как мозъкът става неподатлив на стрес или емоционален дискомфорт, когато лъжем, като прави изричането на следващата измислица още по-лесно. В резултатите от fMRI учените се фокусирали върху амигдалата, област от мозъка, която участва в обработката на емоциите. Те открили, че реакциите на амигдалата към лъжите отслабвали с всяка нова лъжа, дори и когато тя била по-голяма от предишната. „Най-вероятно като започне да участва в малки измами, амигдалата започва да приема за обичайни и по-големите измами” казва Грийн.

Лъжем, за да разказваме истории

Голяма част от знанието, което използваме, за да си обясним света, сме получили от това, което другите ни казват. Без нямото доверие, което имаме в междуличностната комуникация бихме били парализирани като индивиди и не бихме могли да имаме здрави връзки с останалите. „Получаваме толкова много, когато се доверяваме на другите и затова често вредата не е голяма, когато ни измамят” казва Тим Ливайн, психолог в университета Алабама (University of Alabama) в Бирмингам. Той нарича тази теория „истина по подразбиране“.
Да сме твърдо свързани с това да се доверяваме ни прави уязвимо наивни. „Ако кажете на някого „Аз съм пилот”, той не започва веднага да си мисли „Може би не е пилот. Защо би казал,че е пилот. Хората не си мислят такива неща”, казва Франк Абагнейл (Frank Abagnale), консултант по сигурността. Измамите работят, ако когато телефонът звънне и човекът, който се обажда, каже, че е от Службата за събиране на данъци, хората автоматично вярват, че наистина работи там. Дори не им минава през ума, че някой може да ги лъже, като се представя за служител там.
Робърт Фелдман (Robert Feldman), психолог в университета „Масачузетс” (University of Massachusetts), нарича това „предимството на лъжеца”. „Хората не очакват да ги излъжем, те не се оглеждат за лъжи” казва той „и през повечето време хората предпочитат да чуват това, което казваме”. Прилагаме много малко съпротивление към заблудите, които ни карат да се чувстваме добре – било то лъжлива похвала или обещание за нереално високи нива на възвръщаемост на инвестицията ни. Когато измамите са ни подавани от хора с пари, власт или висок социален статус, ни е още по-лесно да ги приемем за истина, като лековерния репортаж за обира на Локти, при който истината бързо излезе наяве.
Изследвания показват, че сме изключително поддатливи на лъжи, които потвърждават представата ни за света. Спекулации, според които Обама не е роден като американски гражданин, които отричат глобалното затопляне, които обвиняват американското правителство в организиране на терористичните атаки от 11.09.2001 г. и разпространяват други подобни „алтернативни факти”, процъфтяват в социалните мрежи имено заради тази ни поддатливост. „Оборването им не намалява силата им, защото хората преценяват доказателствата, които са им представени, в рамката на вече съществуващи вярвания и предразсъдъци” казва Джордж Лейкъф (George Lakoff), когнитивен лингвист към университета „Калифорния”, Бъркли. „Ако ви попадне факт, който не влиза в личната ви рамка, тогава вие или не го забелязвате, или го игнорирате, или му се присмивате, или сте озадачени от него, или дори го нападате, ако ви се стори заплашителен.

Лъжем, за да се издигнем професионално

Скорошно проучване, проведено от Браяни Суайър-Томпсън (Briony Swire-Thompson), докторант по когнитивна психология в университета на източна Австралия (University of Western Australia), регистрира неефективността на информацията, базирана на факти, що се отнася до това да опровергае неправилни убеждения. През 2015 г. Суайър-Томпсън и колегите ѝ се обръщат към група от около 2000 възрастни американци с едно от двете твърдения: „Ваксините причиняват аутизъм” и „Доналд Тръмп твърди, че ваксините причиняват аутизъм”. (Тръмп неведнъж предполага, че има връзка между ваксините и аутизма, въпреки че няма никакво научно доказателство за това.)
Напълно очаквано, участниците, които подкрепяли Тръмп, били силно обедени в грешната информация, когато тя вървяла ръка за ръка с името му. След това на участниците им било обяснено накратко – позовавайки се на голямо научно изследване – защо твърдението за връзката между двете не е правилно и трябвало да го преосмислят. Участниците с политически предпочитания приели, че твърдението не е вярно, но повторното им подлагане на тестове, седмица по-късно, показало, че нивото им на доверие към това се е покачило почти до предишната стойност.
Други изследвания показват, че доказателствата срещу една лъжа могат дори да увеличат вярата ни в нея. „Склонни сме да вярваме, че познатата информация е вярна. Затова колкото и да я отричаме, рискът да повярваме все повече в нея се увеличава. Това прави опровержението, за зла ирония, по-неефективно в дългосрочен план”, казва Томпсън.
Аз самият преживях този феномен скоро след като говорих с него. Когато приятел ми изпрати линк към статия за 10-те най-корумпирани политически партии в света, веднага го изпратих в WatsApp групата ни със стотици съученици от гимназията ми в Индия. Причината за ентусиазма ми беше, че 4-тото място в класацията беше заето от партията на Конгреса на Индия, която през последните години е свързвана с безброй скандали за корупция. Изкикотих се самодоволно, защото не съм привърженик на партията.
Но малко след като споделих статията открих, че класацията, която включваше още партии от Русия, Пакистан, Китай, Уганда, не се базира на никакви данни. Беше изготвена от сайт, наречен „Нюзпойнт към БиБиСи” (BBC Newspoint), което ми звучеше като надежден източник. Открих обаче, че не е свързана по никакъв начин с британската медийна корпорация и написах извинение в групата ни, в което обясних, че статията най-вероятно е изградена изцяло на фалшива информация.
Това, разбира се, не спря останалите да я споделят отново през следващите няколко дена. Така осъзнах, че поправката, която се опитах да направя, не е имала никакъв ефект. Много от приятелите ми – които споделят антипатичността ми към партията – бяха убедени, че класацията е правилна и всеки път, когато я споделяха несъзнателно, а може и съвсем умишлено, твърдяха, че е легитимна.
Какъв тогава е най-добрият начин да попречим на заливащата ни невярна информация съвсем да ни завземе? Отговорът не е напълно ясен. Новите технологии отварят още една врата към измамите, като прибавят изкривяването на XXI век към вечния конфликт между това да лъжем и това да се доверяваме.