Лира Литературно-рекламна Агенция
Полезна тема обсъждаме с психотерапевта Боряна Григорова
Тя е графичен дизайнер по професия с дългогодишна практика във Франция, като паралелно с работата си изучава различни поведенчески модели и патологии, докато накрая се дипломира в областта на психотерапията. Нейната книга „Паяжината на психическия тормоз“ излезе през 2021-а, но давност за проблемите, които Боряна разисква вътре, няма. Защото човек постоянно се въвлича в отношения, далеч над простото харесване, или страстта.
– Г-жо Григорова, къде психическият тормоз е по-голям, в личната или в професионалната сфера?
– В първата част на моята книга, която е стриктно техническа, отделям внимание на професионалната сфера, но основният психически тормоз, на който съм наблегнала е в личната сфера и по-специално в партньорските връзки. Схемата на изграждане на тези връзки е подобна, независимо от това дали се случват в семейството, в службата или в каквато и да е друга конфигурация. Година след първото издание на книгата мога да кажа, че хора, жертви на психически тормоз, осъзнават, че това не е доживотна присъда, която трябва безропотно да приемат.
– Като знаем колко фино и бавно се изплита една паяжина, значи ли това, че тя, съотнесена към психическия тормоз трае с години, а не е внезапнна проява?
– Именно поради характеристиките на паяжината и начина, по който паякът я плете, избрах това заглавие за книгата. Паяжината е изящно творение на природата, привлича бъдещите жертви на паяка с финес, незабележимост, прекрасни и измамни отблясъци на капчиците дъжд или роса, плете се бързо или бавно, според появилата се плячка, но така или иначе почти всяка твар, която е била привлечена или случайно я е срещнала по пътя си, залепва и логичното продължение е предизвестено.
Психическият тормоз, на който е посветена книгата, не е внезапно проявление, което по-скоро би било признак на лошо възпитание или на някакво психиатрично отклонение. В нея разглеждам т. нар. нарцистични защитни механизми и нарцистичното личностно разстройство, което има много степени и външни проявления. Искам да бъде ясно, че не става дума за широко разпространеното тълкуване, идващо от мита за Нарцис. Действително той дава названието на тези механизми и на това разстройство, но те са много по-дълбоки и сериозни от просто прекаленото харесване на образа си. И впрочем хората, които са с такива прояви или разстройство, дълбоко не харесват и не приемат себе си.
– Има ли знаци, които явно показват, че човек е способен на психически тормоз, но хората ги пренебрегват?
– Има най-различни предупредителни сигнали, сред тях са бурното и омагьосващо начало на връзката, следват постепенно пренебрегване или направо отричане на нещата и хората, които са важни за нас, на нуждите ни, на мечтите ни, на качествата ни, непоемане на отговорност и вменяване на вина, дори за неща, които другият е направил, отричане или промяна на възприятията, реалността и спомените, изолиране от средата, непрестанни емоционални асансьори – топло/студено, обичам те до лудост/мразя те повече от всичко, патологична ревност. Така изброени, ни изглежда, че няма как да ни се случи на нас. На никого от нас. А то се случва… След първоначалното прихващане в тази паяжина, нашият мозък постепенно започва да играе срещу нас, защото постоянната несигурност и тревожност, в която се оказва, постепенно води до физични и биохимични изменения, които ни отнемат възможността да се борим или да избягаме, остава ни само застиването като възможна реакция при всеки следващ момент на насилие.
– Откъде идва необяснимото търпение и склонност към компромиси у тези, които са попаднали в паяжината на тормоза?
– Много хора разпознават сигналите и не биха допуснали изграждане на близка връзка с насилник. Всъщност токсичните връзки са симптоми, сигнал за проблем със самите нас, който, ако не бъде открит и решен, дори и да прекратим настоящата токсична връзка, вероятността да попадаме отново и отново в такива, е огромна. Едно от обясненията за това, което наричате “търпение и склонност към компромиси” е, както казах, биохимично. Но то се появява малко по-късно. В началото „клиничната” картина е чиста и е друга – всеки човек, който влиза в такава връзка има много силен самокритичен глас, „синдром на спасителя” и още цяла поредица от самосаботиращи го поведения и нагласи. Зад тях стоят погрешни убеждения, изградени в детска възраст, базирани на детската интерпретация (т.е. нелогични и често без причинно-следственост) на факти и отношения. Съвсем не винаги причината са родители-насилници.
– А каква? Дайте ни пример.
– Ще дам няколко примера, когато никой от родителите не е насилник, защото там по-трудно човек приема, че има проблем.
Например родители, които се разделят, майката заминава да работи в чужбина, но решават да предпазят детето и му спестяват първата, по-важната част от информацията. Малко по-късно бащата среща друга жена и започва да я води нощем у дома, така че детето да не разбере. Но детето винаги усеща тези неща. Знае, че се случва нещо нередно и поема огромната за едно дете отговорност да не сподели с никого, защото вярва, че ако издаде тази ужасна тайна, мама и татко ще се разделят. Така или иначе в един момент ще сподели с някого и когато по-късно научи, че родителите му се разделят, ще запази дълбоко в себе си убеждението, че е причина за това.
Друг пример, много често срещан – родителите дават за пример друго или други деца.
И още един: родителят е безкрайно горд с постиженията на детето си, но когато в нещо детето не е най-успешното, те са тъжни, наказват го с мълчание, студенина и т.н. Ситуациите са безкрайни.
Писането е изключително полезна практика, която препоръчвам по принцип. Докато нещата стоят в главата ни, са под формата на непреодолимо блато или на кълбо прежда, на което не му се вижда крайчето
– Реална ли е опасността психическият тормоз да прерасне и във физическо насилие?
– Реална е, да. Нарцистичните личности не са непременно физически агресивни. Но ако веднъж са ни посегнали и въпреки това останем с тях, физическите посегателства няма да спрат и никой не може да предвиди докъде ще стигнат. За мен обаче психическият тормоз е по-страшен, защото е незабележим, неразпознаваем и недоказуем. Няма как да отидем на лекар да се освидетелстваме. Няма как да поискаме защита от правните органи. Т.е. има как, но това на практика не се случва, защото за целта са необходими доказателства или свидетели. А такива няма, защото всичко се случва на затворени врати. Като излезем, нямаме синини, рани и цицини.
– Вие разглеждате проблема от две страни – като специалист, но и като бивша жертва на психически тормоз. Писането помага ли човек да го преодолее?
– Създаването на книгата не беше терапевтично. Когато започнах да я пиша бях преминала моята си психотерапия и бях на чисто. Но, да, писането е изключително полезна практика, която препоръчвам по принцип. Докато нещата стоят в главата ни, са под формата на непреодолимо блато или на кълбо прежда, на което не му се вижда крайчето. Когато седнем да пишем, се налага да ги структурираме и подредим. Положено на лист, чудовището от обърканите ни мисли се оказва много по-обхватно и по-решимо. А когато става дума за токсична връзка, тази практика ми се струва абсолютно необходима и животоспасяваща. С напредване на връзката наистина започваме да губим реалността. Всяко насилие, малко след като отмине, ни се струва много по-незначително, отколкото реално е било. Затова е добре преди да преспим, да го запишем подробно. Вярно е, че не е лесно, защото ще преживеем още веднъж емоцията, но е важно да го правим, за да не губим реалността. На следващия ден ще е сериозно избледняло и вече ще смятаме, че нищо толкова страшно не се е било случило.
