Лира Литературно-рекламна Агенция
Нина Божилова – „Хеликон Пловдив – Център“
Най-трудно винаги е първото изречение. След него винаги следват безброй натискания на клавиша „бекспейс“, безкрайно колебание “Така сега добре ли е?” и други екзистенциални въпроси, свързани повече с личността ни, отколкото с литературата.
В това първо изречение опаковах невъзможността си да пиша за книги, които харесвам. Не – за книги, които обичам. Вярвам, че истинската любов е тиха. Като тази на родителите ни, които никога не си отиват.
Веднага щом взех малкото книжно бижу “Бащите не си отиват”, първото което направих, бе да погледна имената на разказвачите. Много от тях ми бяха познати – Марин Бодаков, Силвия Чолева, Ина Иванова, Камен Алипиев, Манол Пейков, Биляна Курташева… Изведнъж тези имена изгубиха настоящия си образ и се превърнаха в деца. Децата на инженерите, спортните журналисти, планинарите, художниците, съпрузите и най-вече – на бащите. Тези, които са били, са и ще бъдат.
Издателството следва собствената си традиция и след големия успех на “Куфарът на брат ми”, издава още 24 лични истории, разказани с много сантимент и обич…
С тази книга няма да се чудите “какво искаше да каже авторът”, защото тя е повече изповед, отколкото художествено произведение. Изповед за родителите, които никога не опознаваме до край. За най-близките, за най-ценните. За онова чувство на вина и неосъществяване, което остава да тлее дълго след тяхната загуба.
“Ние не познаваме своите родители. Какви са били, как е минала младостта им, игрите им, какво са обичали, за какво ги е боляло, какво са си мечтаели в летните нощи, за какво са страдали, как са се справяли с живота, със своите родители, с липсата на пари, с липсата на свобода, с липсата на любов? Това нямахме време да попитаме, или го чувахме между другото, улисани в своите неща, в своя живот, без да забелязваме много-много техния. Те бяха константа, нещо тук до нас, което ще бъде винаги…”
Освен тъга, книгата носи и много надежда и успокоение. Успокоение, което може да ти донесе само нежно положената на главата ти родителска длан.
И си отново дете.
И родителите ти са тук, и ги има.
“Баща ми, който е книга и музика, аромат и вкус, театър и шапки, цигари, хляб и театрален прах.
Баща ми, който съм аз, която съм децата си, които са бъдещето на една никога несвършваща вечност…”
“Бащите никога не си отиват” е епопея на незабравените. На онези, които остават, въпреки, че са си отишли. На бащите (а и на майките), които се превръщат в куп незададени въпроси. В пътуването с рейса до София. В джаза в неделя вечер. В липсващата книга на рафта. В обувките, необувани от “онзи ден”. Във филмите, които не успяхме да изгледаме заедно. В разходките до парка или по билото на Пирин. В часовника, който винаги носим в чантата си. В тихото, невидимо присъствие, което ни съпровожда навсякъде. В “обичам те”, неизречено навреме…
На тази книга ѝ липсва едно единствено нещо – препоръка някъде в началото, да се чете бавно и на почивки. Иначе не може. Иначе тежи.
Не я оставяйте непрочетена!
Направите ли го, ще се лишите от едно чувство за съпричастност, което спасява.
Ако не животи, то поне светове.
