На 22 февруари 1942 година един от големите австрийски и европейски писатели на 20 век, Стефан Цвайг, слага край на живота си, заедно със съпругата си Шарлоте Алтман. Прави го от отчаяние заради гибелта на европейската култура след нашествието на „кафявата чума“.
Един от първомайсторите на австрийската психологическа новела, той си спечелва световна слава като есеист и автор на културно-исторически биографични творби. По време на Първата световна война Цвайг заема пацифистки позиции. Заминава в Швейцария, където пребивава година и половина и в поредица от статии се застъпва за „справедлив мир между народите“.
През 1934 г., по време на възхода на националсоциализма, полицията нахлува дома му под претекста, че търси оръжие и това става причина той да напусне Залцбург и да се пресели в Лондон. През втората половина на 30-те години писателят е канен в редица държави, за да изнася лекции или за премиери на негови произведения – Португалия, Бразилия, Аржентина, САЩ. Сред приятелите му са Максим Горки, Райнер Мария Рилке, Огюст Роден, Артуро Тосканини. След Аншлуса на Австрия през 1938 г. книгите му са забранени в Германия и на територията на вече бившата Австрия. Цвайг наема за своя лична секретарка г-ца Шарлоте Алтман, с която се жени през 1939 г. след раздялата си с Фридерике.
Когато започва Втората световна война, писателят поема пътя на емиграцията, преселва се в Ню Йорк (1940), а после в Бразилия (1941). В бразилския град Петрополис написва последната си творба – „Шахматна новела“ – и приключва жизнения си път. Ето някои от неговите блестящи мисли:
Книгата е паметник на преминалите във вечността умове. Това е история, в която животът тече както кръвта по вените. Това е алфата и омегата, началото и краят на всяка наука. Книгата е немият учител на човека.
Както в политиката една точна дума, едно остроумие често въздейства по-решително от цяла демостеновска реч, така и в литературата миниатюрите често пъти живеят по-дълго от дебелите романи.
Патосът в позата не означава величие; този, който се нуждае от пози, е лъжлив. Внимавайте с живописните хора.
Който поне веднъж е бил искрен със себе си, той е станал искрен завинаги.
Винаги, преди да може едно ново да бъде прието, трябва да бъде разколебан авторитетът на вече съществуващото.
Няма по-безнадеждно занимание от това да рисуваш пустотата, нищо по-трудно от това да описваш еднообразието.
Когато между кучето и котката изведнъж се породи приятелство, това не е нищо друго освен съюз срещу готвача.
Дори и най-жестокия камшик не бие толкова много, ако виждаш, че той със същата сила се стоварва върху гърба на ближния ти.
За това, какъв си бил преди четвърт век, може да се говори така, сякаш се отнася за друг човек.
Това е прекрасно – да помагаш, то е единственото, което действително има цена и те възнаграждава.
Протегнете на болния, на един от тези, които така жестоко определяме като „нелечими“, сламка надежда, и той мигом ще я превърне в греда, а от гредата ще построи къща.
Човек разбира смисъла и целта на собствения си живот само когато осъзнае, че е нужен на другите.