Начало / Интервюта / Емил Андреев: Идеята за успех неминуемо минава през някаква сделка

Емил Андреев: Идеята за успех неминуемо минава през някаква сделка

emil-andreev-01-lТози разговор с писателя Емил Андреев проведохме в ден, в който в България беше обявен национален траур – 12 декември 2016 г. Още тлеят въглените от трагедията на гара Хитрино. А утре – на 15 декември, ще бъде връчена петнайсетата награда на „Хеликон“ за нова българска проза. С типично българското очакване за нещо съдбовно, питам човека, обръгнал в драматичните сценарии, екшъните и гротеската:

Фаталист ли сте, господин Андреев, в новия ви роман – „Нашата книга“, повествованието тръгва от раждането на момиче, и то на 12. 12.2012 г.?

Първо, искам да изкажа съболезнования на близките на погиналите. Бог да ги прости! Сега нека се молим за оцеление на пострадалите и за успешен изход от тази трагедия. Жалко за невинните хора! Надявам се тоя път случаят да не се замете както предишните, макар да се съмнявам, съдейки по досегашните реакции и изявления. Важното е, че хората са състрадателни и помагат кой с каквото може. Иначе не съм фаталист, макар понякога да усещам, че ни се дават определени знаци. В романа датата и часът (12:12) са гротеска, шега с идеята за края на света. Спомняте си какво се говореше и пишеше тогава. Вероятно това може да е било началото на края, който явно няма да дойде изведнъж, а бавно и мъчително. Не знам! „Нашата книга” е ироничен поплак за съвремието ни, за обезверението на хората, които, в своята безпомощност, са готови да използват всякакви средства и дадености, за да оцеляват и да спасят както своя оскъден дух, така и най-ценното, което им се случва – любовта.

В една от пиесите ви – „Да убиеш премиер“, казвате – „Хората няма да станат по-добри, като ги уплашиш със смърт“. Да смятаме ли романа „Нашата книга“ за продължение на този мотив?

И съм бил прав. Ако се плашеха от смъртта, хората щяха да стават по-добри, а не да се избиват все повече, все по-яростно и без да мислят. Човешкият живот се оказва най-евтиното нещо днес. Погледнете какво става по света. Сякаш Създателя се забавлява с факта, че се избиваме в негово име. Твърде кръвожаден демиург! Крие се под различни имена и ни гледа сеира. Колкото до идеята да убиваш само с мисълта, която е пародирана в пиесата, тя си има своите корени и те са дълбоко впити в нашата повсеместна безпомощност. Бедният Серафим от „Да убиеш премиер” иска да помогне на своя народ да заживее по-добре и като няма с какво друго, той се обръща към дявола, който му дава силата да убива само с мисъл, когото си поиска, докато писателят Александър Краев от „Нашата книга” използва дадените му от природата паранормални способности, за да спаси любовта си, но сам попада в техния капан. Пак ще повторя: въпиющата безпомощност на обикновения човек днес е по-ужасна и от рака. Като нагледен пример ще ви посоча мъжа с плетената шапка от Хитрино, който плачеше и се чудеше дали жена му е жива, или не; сломен от безпомощност, той изригна и бързо стигна до идеята за автомата „Калашников“… И в пиесата, и в романа посланията ми са много прости: със зло зло не се оправя, нужни са вяра, спазване на закона без изключение и уважение към ближния.

И в двата сюжета се сключва по една сделка – ту с дявола, ту с писател. Значи ли това, че те си приличат по нещо, може би лесно продават душата си?

Да, двете произведения са като две страни на една монета: пародийна и комична, тъжна и гротескна. Разбира се, в „Нашата книга” има и доста повече картинки от живота ни днес. Колкото до продажбата на душите ни, мисля си, че бедата на хората е в тяхното свойство да се продават, да се купуват и да са жива стока. Идеята за успех неминуемо минава през някаква сделка. Пътят към по-голямото право на избор, сиреч към парите, е низ от сделки и сделчици, които ние сключваме с надеждата, че съвестта ни е състрадателна и ще ни разбере, когато нямаме насита и вършим мерзости.

nashata_kniga_hrm „Чичовци“ е хубаво име за кръчма, а приличат ли си хората по масите там с онези герои, от времето на Вазов?

Очевидно човек (и особено българинът) е твърде консервативна биосплав и за разлика от ума, манталитетът му се променя много, ама много бавно. Както се шегува един от героите ми: днес ние сме си същите чичовци, само че с мобилни телефони, а маслините ги има в изобилие и на твърде неспособни цени. Вазовата галерия от портрети на нравите през деветнайсети век се различава предимно в технологично-битово отношение от днешните им наследници, които съм се опитал да обобщя. И те са несъстоятелни, привидно невинни, простодушни и смешни като своите предци. Предпочитат да плещят глупости, да се обиждат и мразят (хейтват), да ругаят, каквото не им изнася, и глупашки да се надяват, че някакъв дядо Иван или чичо Сам ще способстват за отхвърляне на теглилото от собствената им глупост и типичности като безбожие, продажност, крадливост, предателство, раболепие и липса на държавнически взор. Българският дух, за който става дума в романа, се е проявявал и винаги ще се проявява, когато се е отърсвал от подобни типичности.

Вие спечелихте награда „Хеликон“ през 2007 г. с „Проклятието на жабата“. В същата година България и Румъния влязоха в Европейския съюз, а българските медици в Либия бяха освободени, помните ли какви настроения имахте тогава и може ли на този фон да сложим Орлето на „Хеликон“?

Паметна година. Хубаво припомняте тези събития. Бях окрилен с надежда, че най-после сме си дошли на мястото, а свободата за медиците бе радост, че макар и трудно и със закъснение, правдата възтържествува. Колкото до наградата, мисля, че тя не може да се подреди до тези вълнуващи събития, но за мен тя все пак бе удовлетворение и признание. Разбира се, никой не пише за награди, но те подклаждат състезателното начало у хората и ги карат да се стремят към постигане на по-добри резултати. Орлето ми е много скъпо и вкъщи е „кацнало” на видно място.

Пак през 2007 г. започна и стачка на сценаристите от филмовата гилдия в САЩ. Вие също сте сценарист, на нашумелия сериал – „Под прикритие“. Възможно ли е у нас творци да се обединят срещу някоя институция, вместо да се ръфат помежду си?

Отново стигаме до манталитета и до „чичовския” синдром. Помните как се дърляха и мразеха Селямсъза и Копринарката. Е, и днес техните правнуци вършат същото и са не по-малко комични и достойни за съжаление с дребните си ежби. Българският човек е все още много дребнав и инфантилен, затова трудно работи в екип и трудно преследва обща идея и кауза. Вероятно това е и причината да не се бори докрай за професионалните си интереси. Като знам, че книгите са обложени с данък, а хазартът – не, се питам, защо гилдиите на писателите, издателите и разпространителите не се обединят и не излязат заедно на улицата срещу тази безумна политика. Същото е и с хонорарите на авторите на сценарии. Смешно малки са! Само Националната телевизия отпуска приблизително по-добри средства за филми и сериали, затова и продуктите ù са успешни. Освен това ние нямаме сериозна киноиндустрия, защото парите са малко. Всичко е на парче и е цяло чудо, когато от тия парчета стане нещо на ниво.

prokliatietoКак от позицията на времето гледате на наградата „Хеликон“? След броени часове ще бъде връчена за петнайсета поредна година.

Възхитително, цели 15 години! Успешно решение на „Хеликон”. Както казах, наградите стимулират, но тази е с особена стойност не само за мен, а и за всички номинирани и наградени. Така мисля. Боли ме, обаче, когато на връчването на наградата не идват всички номинирани. Естествено, че наградата ще я вземе само един, но да си стигнал до номинация е не по-малка чест и признание. Но пак ще се сблъскаме с чичовския синдром, затова ще спра.

Разговора води Людмила Еленкова

Прочетете още

nagr2

Двайсетгодишният „Хеликон“ кацна на рамото на Георги Тенев

Писателят получи наградата за „антиутопичното си визионерство“ Георги Тенев е новият лауреат на литературната награда …