Лира Литературно-рекламна Агенция
Ако се базираме на филмовите трейлъри, вече знаем, че фантастичните животни могат да бъдат открити в куфара на Еди Редмейн в Ню Йорк от 1926 г. Но от къде идват драконите, еднорозите и хипогрифите от света на Хари Потър и „Фантастични животни и къде да ги намерим“? Ето как отговаря ВВС на този въпрос:
Чудовищата и митичните зверове играят роля в творбите на Роулинг, която надхвърля изграждането на един непознат свят – те добавят символична и психологическа дълбочина, а и ни напомням, че сме „посетители“ в едно магическо място. Роулинг е едновременно изобретател и изследовател на фантастичните животни, населявайки вселената си с микс от „класически“ чудовища (тролове, кентаври, русалки) и собствени творения (дементори). Някои от тези чудовища са по-слабо популярни от други: богартите произхождат от келтския и английския фолклор, например, но не са познати извън тях. Някои от тези същества имат съвсем не фантастична история: гринледите живеят в плитките води и сграбчват децата с дългите си зелени ръце. Не е трудно човек да се досети какво е обяснението – те напомнят на водни растения, които често мърдат и приличат на животни. а също така са добър начин родителите си да плашат децата, за да стоят далеч от вировете и блатата и така да бъдат опазени от потенциален риск от удавяне, а не от сграбчване от митичен воден дух.
Но по-голяма част от любимите чудовища на Роулинг произхождат от Древността. Фениксът Фоукс, например, не е само фантастично животно, способно да се възражда от пепелта, но има и исторически корени. С описанието си той напомня на описания от Херодот феникс през 5 в. Пр. Хр. Херодот е известен като „бащата на историята“, а критиците му го наричат „бащата на лъжите“. Той разказва това, което е чул от други хора по време на своите пътувания, често без да представя никакви доказателства. В случая той е чул, че фениксът живее в Египет и предава това на читателите си. Допълва, че не е виждал съществото, а само негови рисунки.
Още по-критикуваният римски историк Тацит също пише за съществуването на феникс в Египет през 1 в. Сл. Хр. през управлението на император Тиберий. Тацит открива някои разногласия за продължителността на живота на птицата, но твърди, че е около 500 години. Източниците му са единодушни за човката и цвета на птицата и всички твърдят, че е различна от всички други и е свещена за слънцето. Интересното е, че нито Тацит, нито Херодот твърди, че фениксът се възражда от пламъците си, но описват как младите птици пренасят телата на майките си и ги погребват. Въпреки че разказва тази история, самият Херодот я определя като невероятна.
Друго същество от поредицата за Хари Потър, което е претърпяло някои промени във фантастичната си природа, е кучето с много глави. В древногръцката митология вратите на подземното царство се пазят от Цербер – кучето с много умения, но с неуточнен брой глави. Поетът Хезиот му дава 50 глава, а Пиндар е още по-амбициозен със 100. По-късно гръцките и римските писатели го изобразяват с три, а на ваза, изложена в Лувъра, е с две. Вероятно е по-лесно да нарисуваш две глави, отколкото три. Но колкото и да са те при Цербер, с триглавия Пухчо от Хари Потър имат едно общо качество – разсейват се от музика.
Цербер е проницателно куче и трябва истински музикант (според Вергилий – самият Орфей), за да го разсее. Пухчо е по-лесна аудитория и заспива от свирнята и на омагьосана арфа. Роулинг го превръща в куче пазач, лежащо върху входа към тайната на философския камък, пред която се изправят Хари, Рон и Хърмаяни. Дали пък това не е метафора ма прекрачването на прага към ада? Естествено, героите са подложени на изпитания, които биха били съвсем на мястото си във всеки един гръцки мит – мъчителни загадки, физически препятствия и емоционална травма.
Глобално митототворчество
Философският камък има корени както в митовете, така и в историята. Приятелят на Дъмбълдор и откривател на камъка Никола Фламел е реален книжовник, живял в Париж през 14 век. Много години след смъртта му се твърдяло, че е открил тайната на вечния живот. По-късни писатели му приписвали качества на алхимик, но няма доказателства за това. В днешно време една парижка улица носи името му (а друга е кръстена на съпругата му), което си е един вид безсмъртие.
Дори името на драконите, на които са посветени митични истории в Европа и Азия, произхожда от гръцки. Същото важи и за базилиска от стаята на тайните, чието наименование идва от умалителното на гръцки „малък цар“. Роулинг възприема тази част от мита за него, според която създанието може да убие с всеки с изключително силната си отрова. За щастие на читателите, тя се отказва от описания от Плиний Стари единствен вариант за справяне с базилиска, а именно чрез миризмата на невестулка.
Едни от най-енигматичните чудовища в Хогуортс са кентаврите, които живеят в забранената гора. Те са директна препратка към кентаврите, за които се вярвало, че живеят на планината Пелион в централна Гърция. Кентаврите на Роулинг също предпочитат гористите местности, въпреки че им се носи славата на похотливци. Един от тях – Фирензи – е увлечен по науката и астрологията, което напомня за древногръцкия кентавър Хирон, който бил учител на Ахилес, Тезей и други гръцки герои и също бил увлечен по астрологията. В археологическия музей в Неапол е изложена фреска, която показва Хирон, обучаващ Ахилес да свири на лира. Крака са свити под него като на куче, докато ръцете му поддържат тялото и свирят на струните. Интересно напомняне, че хората се вълнуват от митичните създания от тогава, откакто съществуват писането, рисуването и мисленето.
Магия и метафора
Кентаврите, русалките и другите полухора са традиционна част от фолклора. Но понякога от смесването им в модерните времена се получават още по-интересни създания. Хипогрифът, например, се появява за първи път в италианска поема в началото на 16 век. Но комбинацията от грифон (самият той комбинация от орел и лъв) и кон е предвидена векове по-рано. В „Еклоги“ Вергилий описва сцена, в която правилата не важат: грифони се чифтосват с кобили, а елените пият вода заедно с хрътките. Но съществуването на хипогрифи се отрича не заради фантастичната им природа, а заради добре известната (поне на аудиторията на Вергилий) нетърпимост между коне и грифони.
Интересно е да се помисли и за създанията, които Роулинг не използва, но населяват гръцката митология, като сатири и нимфи, например. (Френската магьосница Фльор споменава, че по Коледа училището Бобатон се украсява с горски нимфи, но явно те нямат друго предназначение.) И тук се крие голяма част от символиката в света на Хари Потър, който за изненада на тийнейджърите е лишен от секс. Да, прокрадват се някои целувки, но хищническият похот на сатирите отсъства. Дори героинята, която споделя име с една гръцките нимфи – Нимфадора – няма много общо с тях, освен способността да променя вида си (което в митологията те използват, за да се предпазят от похотта на сатирите, а не, за да се борят със злото).
Има и други същества, които изпълняват алегорични цели – елфите, например, са много по-добре представени в други книги, отколкото в тези на Роулинг (нека си спомним книгите на Толкин). Домашните й духчета напомнят за робство и подчинение, кентаврите и гигантите също страдат под управлението на Умбридж в Хогуортс, тъй като са считани за по-ниско ниво от хората. Което пък напомня за расизъм.
Все пак трябва да се отбележи, че драконите и базилиска поставят Хари и приятелите му в голяма опасност, но най-страшните създания са дементорите, измислени от самата Роулинг. Те може и да имат някои сходства с привиденията и черните конници от „Властелина на пръстените“, но психологическите и емоционалните щети, които нанасят, са уникални. Роулинг ги изгражда като метафора на депресията, с която се е борила, напомняйки ни, че най-мрачните чудовища, срещу които се изправяме, са тези в собствената ни душа.
