Начало / Автори / Николай Кънчев с характер слънчев

Николай Кънчев с характер слънчев

timthumb-php

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Иван Голев

… Ако беше тук, днес Николай Кънчев щеше да пие една-две водки за своята 80-годишнина. Или каквото пиеше. Със сигурност щяха да го почетат най-близките му приятели, с които дълги години умуваха върху това що е поезия (тези, които са още тук). Щяха да му звъннат вероятно и такива като мен, които не бяха сред тях, но го ценяха. Нищо чудно и от някоя недоумряла държавна институция мазен служебен глас да изречеше пет-шест похвални слова. Представям си физиономията му – с каменно изражение, под което бушуваха всичките му изречени и неизречени думи към света, той най-вероятно щеше да съкрати досадната процедура. И да измърмори нещо, което те си заслужаваха.

…Той беше от село, но беше много по-градски човек от мнозина, родени на жълтите павета. Спретнато облечен, гладко избръснат, той бе достолепен мъж, бих казал истински хубавец, ако не прозвучи малко така в тези педалски времена. Често сядаше на една от масичките в кафенето на съфамилника му Ангел номер 5 (за младата публика – Съюза на писателите) и с часове си говореше с някои от приятелите си, по-точно – те говореха, а  той пестеливо се намесваше. Беше гневливо сдържан и любезно груб. Не му ли харесаше нещо, намираше начин да го покаже – не цепеше басма. И потърпевшият си подвиваше опашката.

…С него бяхме от различни поколения, но си имахме уважението. Канил съм го и ни е сътрудничил в списанията „Панорама“ и „Съвременник“ – в първото с преводи, във второто и със свои стихове. Имаше периоди, в които чувах, че имал проблеми по изданията, а това за него бе тежко – той, доколкото си спомням, се издържаше основно с литературен труд. Не знам да е работил някъде като редактор, както се препитаваха мнозина от нас. Веднъж ми каза, че всеки ден сядал като чиновник пред пишещата машинка и часове наред чегъртал думите. Тогава това ми се стори идиотско – поне в частта на личното му творчество. Как можеш да пишеш поезия с часове, дни, месеци, години. Лично аз по тази причина емигрирах в прозата – там наистина си иска здраво бачкане. Но поезия?… Ала ето че времето ме опроверга. Николай написа трийсетина стихосбирки и преведе навярно още двайсетина книги с поезия. Това само с дуенде не става, иска се и дупенде.

…Веднъж писателят Анастас Павлов, Тасо, голям зевзек и също един от постоянното присъствие в кафенето, ме спря на улицата: – Измислил съм епиграма за Николай Кънчев! – Кажи я. – Николай Кънчев с характер слънчев. Ха-ха-ха-ха… – заля се в носовия си смях и отмина. Смешното бе, че приемахме Николай по-скоро за темерут, за мрачен човек. Но сега, от позицията на отминалите години, епиграмата на Тасо вече не ми прилича на епиграма, а на вярна оценка за него. Стиховете му съдържат толкова светлина и пъстрота, че само човек с вътрешно слънце би могъл да ги напише.

…Навярно за Николай има изписани много страници, разказани са спомени от хора, които го познаваха много повече от мен. Споделям в днешния ден тези изречения единственно за да припомня, че го имаше и го има в българската поезия – самотен, различен, особен, страстен, интелектуален, работлив, прецизен и най-вече – обичащ словото и интересуващ се от другите. Дано тези, дето четат само себе си, попрелистят отново написаното от него и преведеното от него.

Честит ти осемдесетак, Николай!

 

НОЩНА СТРАЖА

Ние крачим с ускорени крачки,
за да ускорим самото време.

Над главите ни в небето черно
е невидимото черно слънце.

През града отекващ ние крачим
към световен ред и към вселенски…

Този ред се вижда само нощем,
всичко друго е от ден до пладне.

Тази нощ денят ще пренощува
в кулата на градския часовник!

 

СЛЕД ДУEЛ НА ИЗЛЕТ ПЕЯТ ДВАМА СЕКУНДАНТИ

Колко сме безпомощни, се вижда винаги в неделя
от победите на двете армии от два различни свята.

Мирните монаси са превзели духом манастира
и са го превзели тялом пак размирните миряни…

Нека всеки да запали свещ, която да е факел
възсиял на мирното им шествие едни към други.

О, неповторима среща, вече не остава време!
Второто пришествие е тръгнало за тази среща.

Може би когато спрат часовниците, ще започне
времето за излет в рая, там по други секундарник.

 

В ПАЗВАТА НА НАЙ-СЪРЦАТАТА ПРИРОДА

Моето откраднато сърце е скрито
в пазвата на най-сърцатата природа
и ще трябва първо нея да открия.

Колко много скрита светлина в очите
на животните, които като лампи
са привлекли вече златните мушици.

Влагата в очите на тревите става
на сълзи от радост, гледам как в росата
моите очи са нейните зеници.

Върху златните обувки на пчелите
има тичинков прашец, а не прах от
пътя извървян безкрило от пчеларя…

 

ЗАГУБЕН СРЕД ИГРАЧИТЕ НА КАРТИ

Аз не знаех правилата на играта
и не знаех, че съм печеливша карта
на съдбата сред играчите на карти.

Ударите на сърцата още тропат
на вратите на живота и той още
им отваря сутрин и затваря вечер.

Топлината помежду ни не стопява
скрежа по главите им, но се стопяват
техните тела пред восъчните свещи.

Кой каквото е изгубил и спечелил…
О, колко залязващи слънца изгряват
в паметта ми, опростил съм им петната!

 

НО КАКВО Е ТАМ ТОВА НАКРАЯ?

Сякаш облаци след дъжд остават
мокри по перваза на небето.

Сякаш още съхнат пелените
на детето, вече мъж пред полет.

Сякаш на летището, което
е за кацане, не се излита.

Сякаш каца му жена крилата
и опитва се да го окриля.

Сякаш в порив да я обладае
вдигнал е престилката ù само.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *