Лира Литературно-рекламна Агенция
В „Еврото“ носителят на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц разглежда конкретни стъпки за промяна на правилата на икономиката и политиката, за да може Европа да постигне до-добре разпределено благоденствие, засилена демокрация и социална сплотеност. Пътят минава през коренни промени на еврозоната и еврото.
Джоузеф Юджийн Стиглиц е американски икономист, професор в Колумбийския университет, председател е на Съвета на икономическите съветници и главен икономист на Световната банка. Носител е на Нобелова награда за икономика през 2001 г. и на медал „Джон Бейтс Кларк“. Определян е като един от четиримата най-влиятелни икономисти на нашето време, а през 2011 г. „Тайм Магазин“ го поставя в списъка на 100-те най-влиятелни личности в света. Основните въпроси, които са в центъра на вниманието на Стиглиц, са причините за неравенството, дискриминацията и безработицата.
В „Еврото“ (ИК „Изток-Запад“) Джоузеф Стиглиц, анализира причините за финансовата криза в Европа, полемизирайки със защитниците на строгите икономии. Заедно с това той предлага редица мерки, които могат да спасят не само континента, но и света от по-нататъшно крушение.
Приветствано от архитектите си като лост, който ще сплоти Европа и ще спомогне за благоденствието на нациите, еврото в действителност направи точно обратното. Както убедително изтъква Стиглиц, кризите разкриха неговите недостатъци. Стагнацията на европейската икономика и мрачните изгледи пред нея са пряк резултат от фундаменталните проблеми, свързани с използването на една обща валута от разнородна група държави. Според Стиглиц еврото е сбъркано по рождение, тъй като икономическата интеграция изпреварва политическата. Настоящата структура, смята той, по-скоро насърчава раздалечаването, отколкото сближаването на държавите. Въпросът тогава е: може ли да бъде спасено еврото?
Стиглиц очертава три възможни посоки – фундаментални реформи в структурата на еврозоната и политиките, налагани на страните членки; добре организиран край на експеримента с единната валута или една смела нова система, наречена „гъвкаво евро“.
Със своите поуки за последиците от глобализацията в една все по-дълбоко свързана световна икономика книгата повдига болезнени, но важни въпроси, от които зависи оцеляването на Европа.
Преводът от английски е дело на Елена Филипова. Оформлението на корицата е на Марио Йорданов.
ОТКЪС
ПО-ЗЛЕ ОТ ИЗГУБЕНО ДЕСЕТИЛЕТИЕ?
В някои случаи – когато удари криза – икономиките се нуждаят от години, за да се завърнат към предкризисните нива на растеж и безработица. Онова, пред което е изправена Европа, е по-лошо: в повечето европейски страни стандартите на живот почти със сигурност никога няма да стигнат равнището, което щяха да са достигнали, ако не беше кризата на еврото – или ако кризата на еврото беше по-добре управлявана. Но провалът на еврото стига по-дълбоко.
Защитниците на еврото с право твърдят, че еврото не беше само икономически проект, имащ за цел да подобри стандартите на живот като повиши ефективността на разпределението на ресурсите, следвайки принципите на сравнителното преимущество, засилвайки конкуренцията, възползвайки се от икономиите на мащаба и укрепвайки икономическата стабилност. По-важното е, че това беше политически проект; той трябваше да засили политическата интеграция на Европа, сплотявайки все повече народите и страните в Европа и осигурявайки мирно съжителство.
Еврото не успя да постигне никоя от двете си принципни цели – благоденствие и политическа интеграция, – като тези цели сега са по-далечни, отколкото бяха преди създаването на еврозоната. Вместо мир и хармония европейските страни сега се гледат взаимно с недоверие и гняв. Възраждат се стари стереотипи – Северна Европа вижда Юга като мързелив и ненадежден, раздухват се и спомени за поведението на Германия през световните войни.ПЕЧАЛНИ ИКОНОМИЧЕСКИ РЕЗУЛТАТИ
Икономическото представяне на страните от еврозоната е разочароващо. Еврозоната на практика е в застой, а икономическите ѝ резултати са особено печални след световната финансова криза. Критиците на еврото винаги са казвали, че неговата проверка ще дойде, когато държавите от еврозоната се сблъскат с асиметричен шок – промяна, която засяга някои страни по-различно от други. Последиците от световната финансова криза от 2008 г. показаха, че тези опасения се оказаха верни с лихвите – икономиките от еврозоната се справиха по-зле дори и от предсказваното от най-големите им критици. Кризата започна в Съединените щати, но те се възстановиха – макар и анемично, – с реален БВП през 2015 г. с около 10% по-висок, отколкото през 2007 г.; БВП на еврозоната почти не се е променил от 2007 г. насам – всъщност както отбелязахме, доходът на глава от населението, с корекция за инфлацията, е спаднал. Еврозоната дори преживя двуфазна рецесия. Някои от държавите извън еврозоната, като Швеция и Норвегия, се справиха доста добре. Има един фактор, който допринася повече от всичко друго за слабото представяне на еврозоната – еврото.ДОРИ ГЕРМАНИЯ Е ПРИМЕР ЗА ПРОВАЛ
Германия смята себе си за успех, даващ пример на другите страни какво би трябвало да направят. Нейната икономика е нараснала с 6,8% от 2007 г. насам, което означава среден темп на растеж от едва 0,8% годишно – стойност, която при нормални обстоятелства би била смятана почти за неуспех. Струва си да се отбележи също, че събитията в Германия преди кризата, в първите години на новото столетие – когато страната предприе реформи, агресивно орязали мрежата за социална сигурност – бяха за сметка на обикновените работници, особено на онези най-долу. Докато реалните заплати бяха в застой (според някои отчети и намаляваха), пропастта между хората в низините и средната класа се увеличаваше – с около 9% за краткия период от по-малко от десетилетие. През първите години на века нараснаха също и бедността и неравенството. Германия е смятана за „успех“ само в сравнение с другите страни от еврозоната.КАК ЕВРОТО СЪЗДАДЕ КРИЗАТА НА ЕВРОТО
Защитниците на еврото възразяват, че еврото е проработило, макар и само за кратък период. Между 1999 и 2007 г. царяла конвергенция (сближаване) – по-слабите страни отбелязвали по-бърз растеж, след като лихвите, които държавите и фирмите трябвало да плащат по заемите си, паднали. Еврото успяло да подпомогне икономическата интеграция, като капиталът течал към по-бедните страни. За тези защитници еврото беше жертва на злощастната буря, дошла от другата страна на Атлантическия океан, на урагана на века. Фактът, че ураганът доведе до опустошения, не трябвало да се вменява във вина на еврото – добрите икономически системи са създадени да устояват на обикновени бури; но дори и най-добре устроените не могат да издържат на такива редки събития. Така твърдят защитниците.
Вярно е, че световната финансова криза разкри най-слабата точка на еврото – начина, по който то спъваше мерките срещу ударите, засягащи в различна степен различните части на еврозоната. Но еврото не беше невинна жертва на криза, създадена другаде. Пазарите, винаги склонни към ирационални въодушевление и песимизъм, погрешно и ирационално приеха, че премахването на валутния риск (при единната валута вече го нямаше риска, свързан с промените в стойността на, да речем, италианската валута, лирата, спрямо испанската песета) означава премахване на суверенния риск – риска, че една държава може да не успее да изплати онова, което дължи. Пазарите споделяха еуфорията от въвеждането на еврото и също като политиците, които допринесоха за създаването му, не се замисляха задълбочено за икономиката на онова, което беше създадено. Те не осъзнаваха, че начинът, по който беше създадено еврото, всъщност увеличаваше суверенния риск (вж. глава 4).
Със създаването на еврото през 1999 г. към периферните страни (по-малките държави като Гърция, Испания, Португалия и Ирландия, заобикалящи „ядрото“ на Европа –Франция, Германия и Великобритания) потекоха пари и лихвите паднаха. Повтаряйки модела, наблюдаван навсякъде по света, където пазарите се либерализират, притокът на пари в дадена страна бе последван от изтичане на пари навън, а пазарите внезапно осъзнаха, че са били прекомерно еуфорични. В този случай световната финансова криза беше отключващото събитие – изведнъж Гърция, Испания, Португалия и Ирландия се оказаха без достъп до кредити и в криза, която основателите на еврозоната не бяха предвидили. При източноазиатската криза десетилетие по-рано, когато внезапни промени в инвеститорските настроения обърнаха капиталовите потоци, валутните курсове в засегнатите страни паднаха рязко, помагайки на страните да се адаптират. В периферните страни от еврозоната това нямаше как да стане. Лидерите на еврозоната не бяха предвидили подобно събитие и съответно нямаха подготвен план.СЪЗДАВАНЕ НА РАЗДАЛЕЧАВАЩА СЕ ЕВРОЗОНА
Съществува обширна икономическа литература, поставяща въпроса какво е необходимо, за да имат група страни обща валута и съвместно благоденствие? Сред икономистите има консенсус, че за да работи една единна валута, сред страните трябва да има достатъчно сходство.
Какво точно сходство е необходимо подлежи на дебати, но тук е достатъчно да кажем, че онова, което много европейци (в частност германците) смятат за необходимо – движение към т.нар. фискално благоразумие, ниски дефицити и дългове, – не беше достатъчно, за да гарантира функционирането на еврото и може би дори не беше необходимо.
На фискалните съображения се приписваше такава важност, че те започнаха да бъдат наричани критерии за сближаване (критерии за конвергенция). Но начинът, по който бе конструирано еврото, доведе до раздалечаване (дивергенция): когато някоя страна се сблъскаше с тежък „трус“, силните страни печелеха за сметка на по-слабата. Фискалните ограничения, наложени като част от критериите за сближаване – граници за дефицитите и дълга спрямо БВП, – допринасяха за раздалечаването.
В частност в глава 5 ще бъде обяснено как структурата на еврозоната накара хората – особено най-талантливите и високообразовани – и капиталът да потекат от бедните и закъсващи страни към богатите и преуспяващите. Богатите и преуспяващите можеха да инвестират в по-добри училища и инфраструктура. Техните банки можеха да дават повече заеми, улеснявайки основаването на нови фирми от предприемачите. И още по-лошо, структурите на ЕС забраняваха на изоставащите страни да предприемат определени политики, които биха могли да им позволят да настигнат по-напредналите.
Като оставим настрана реториката за солидарността, реалността е по-разделена Европа с по-малко шанс за въвеждане на политиките, които биха възстановили просперитета в региона.
