Никос Казандзакис: В мен се борят всички демони; и нито един ангел

26.10.2016 Автори

Днес, 26 октомври, се навършват 59 години от смъртта на Никос Казандзакис, един от най-важните гръцки писатели. Автор на романи, поеми, трагедии; преводач на творби като “Божествена комедия” и “Фауст”, Казандзакис е преди всичко философ.

През 1957г. eдин-единствен глас го дели от Нобеловата награда – печели я Албер Камю, който по-късно казва, че Казандзакис я е заслужавал “сто пъти повече” от него.

“Затворих очи; но се уплаших да не се унеса в сън и да загубя цялото това щастие и отново ги отворих.”
“Пламнах, трябва да се угася.”
“- Какво рискуваше? – Едно от двете: или да свикна с тази радост и след време да изветрее и да изчезне; или да не свикна с нея, да я изпитвам винаги все тъй силно и тогава щях да бъда загубен. Веднъж видях една пчела, удавена в меда, и разбрах.”
“В мен се борят всички демони; и нито един ангел.”
“Безмилостна е красотата, не ти я гледаш, тя те гледа и не прощава.”
“Задушавах се от толква радост; трябваше да ми отдушник. А какъв отдушник може да си намери човек? Думите ли? Ба!”
“Като градина е сърцето ти и нощем се разтваря, за да влезещ да се поразходиш. Това, което си видял насън, е твоята природа…”
“Дни и нощи наред главата му бучи до пръсване; нова надежда се промъкна в нея, по-голяма от главата му, едно безумие, един демон, и гризе ума му. ”
“Надвесвам се, поглеждам вътре в себе си и настръхвам…”
“Никога недрата ми не се бяха разтваряли толкова дълбоко, толкова разобличително; отдавна се догаждах за това, но от онази нощ бях вече сигурен. Втре в нас – тъма, много стъпки, дрезгави гласове, космати зверове, изгладнели.”
“Ще си удари главата в звездите и ще си я строши на парчета.”
“Същността е една, вечната същност на човека, съставена от надежди и страх; само имената се променят.”
“Всяко нещо си има своя скрит смисъл на този свят – помислих си аз. – Всичко, хора, животни, дървета, звезди, са йероглифи, и блазе на онзи, който започва да ги срича и да разгадава какво казват… В първия миг, когато ги гледаш, не разбираш нищо; милсиш, че са хора, животни, дървета, звезди; едва след години, много късно, разбираш смисъла им.”
“Жив да си, внимавай да не нараниш някога сърцето на човека.”
“Толкова ред, толкова самота и покой, без жена, драги, без приятел, трябва да си болен; трябва да си болен, да прощаваш, или нещо да кроиш. Извинявай, ама това не може да продължи така.”
“За първи път осъзнах колко трудно се решава човекът да направи крачка напред, да надмогне старата си любов, стария бог, прастарите обичаи. Всички тези неща, които някога са били дух и са го подтиквали да се изкачва нагоре, с времето са се превърнали в тежка материя, струпали са се насред пътя и не дават на новото съзидателно дихание да мине.”
“Не ходя вече по земята, въздушен съм…”