Лира Литературно-рекламна Агенция
Мелтем Йълмаз е млад журналист и автор на три книги, магистър по английска филология. Tя е гласът на непривилегированите – бежанци, бездомници и малтретирани жени. За работата си e отличена с редица награди. „Сорая“ (ще излезе у нас в началото на ноември от изд. „Софтпрес“) е сред селектираните книги на Berlinale Film Festival 2016 като най-подходящи за филмиране. В дебютния си роман Йълмаз описва спиращата дъха история на една сирийка, прегърнала своята искрица надежда в житейската безизходица, където няма място за обич.
Драматичен и затрогващ е разказът за белезите в душите на бежанците, спасили се от гражданската война в родината си. Разтърсващо емоционален, в духа на класиката „Не без дъщеря ми“, неудобният роман „Сорая“ говори през гледната точка на всичките си герои, а изводите оставя на читателя.
Разкажете ни повече за създаването на романа „Сорая“?
Всъщност „Сорая“ не беше планиран, а породен от необходимост роман. Нека започна отначало. По силата на политиката на отворени врата, водена от Турция, още от началото на гражданската война в Сирия всеки, потърсил убежище в страната биваше приеман – понякога и без документи. Но се стигна до нещо непредвидено: ежедневно нарастващият брой на бежанците в Турция доведе до мизерия, глад и отчаяние. Не след дълго улиците се изпълниха с просещи милостиня сирийчета, опашки от чакащи работа сирийци и продаващи се за пари в нощните клубове сирийки. По новините се съобщаваше най-вече за сирийци: нежелани от съседите си, забъркали се в престъпления, малтретирани в лагерите или чакащи на граничната бразда да се завърнат по домовете си.
В периода на най-тежката криза с бежанците в Турция аз работех като специален кореспондент на един от най-престижните вестници – „Джумхурийет“. Естествено, бях написала вече много новини и репортажи по темата. Но дойде момент, в който усетих, че трябва да направя нещо повече. Защото описанието на драмата на индивида в цялата ѝ голота би представила действителността далеч по-въздействащо от милиони цифри. Водена от тази мисъл, реших да пресъздам проблема литературно, по най-бързо достигащия човешкото сърце начин. А и издателството, което вече беше отпечатало мое изследване, настояваше да премина на литературния фронт. И след този окуражителен подтик хванах перото и започнах романа…
Написването на „Сорая“ продължи 6 месеца, но това не може да се смести в едно изречение, тъй като за мен периодът не се оказа никак лесен. По време на писането така се интегрирах с главната героиня, дала названието на романа, че преживявах – и то много надълбоко – мъката ѝ, разочарованието, изоставянето ѝ най-неочаквано насред път, падането и ставането, понякога и само падането ѝ. Влюбвах се заедно с нея, плачех заедно с нея, носех жалейка заедно с нея и заедно с нея тръгвах по нов път.
Що се отнася до акцентирането върху някои детайли… Става дума за млада жена, избягала от кървавата гражданска война в родината си, за да попадне в центъра на друга война в чуждата страна, където е потърсила подслон. Заради това бурите в душата на Сорая или казано другояче, преплитането на войната отвън с тази вътре в нея беше основният детайл, с който държах да запозная читателя.
Работата ви като журналист ли ви провокира да разкажете историята на бежанците през гледната точка на една жена, на едно момиче?
Може да ви се стори странно, но ако не бях журналист, не бих се заела с роман като „Сорая“. Всъщност с едно око винаги гледах като журналист не само на подбора на актуална тема като тази за живота на бежанците, но и на трактовката ѝ, на техниката на писане и на всички етапи по въвличането на читателя в събитията, движеща сила в книгата. И добре, че беше така, защото благодарение на това лесно успях да изчистя повествованието от ненужни, нямащи стойност за читателя подробности и замърсяващи езика елементи.
С какво литературата е по-силна от журналистиката?
Това, разбира се, е индивидуален избор и дори мнозина са убедени, че журналистиката влияе отрицателно на литературата. Но за мен те двете са неразривно свързани, пораждат се и се допълват една друга; две различни сфери, които понякога изпитват нужда една от друга, друг път си вредят, но винаги се подхранват взаимно. Ако питате коя ми е по-близка и стимулираща, това определено е литературата. Защото за да бъдеш изряден журналист трябва да спазваш определени правила, а в литературата няма предначертан път, изискване или шаблон. Има само две алтернативи: или ще пишеш, защото имаш такива заложби, или няма да пишеш. Някой може би познава писател, станал такъв след завършен курс по писане, но аз не познавам.
В романа си засягате много тежки теми, надявате ли се книгата ви да промени начина, по който възприемаме бежанците и техните съдби?
Когато започнах романа, нямах намерение да предавам послание; всъщност съм убедена, че доброто произведение е послание само по себе си. Така и стана… Свързалите се с мен след прочита на книгата читатели ми довериха, че вече гледат на сирийците в страната с друго око, с повече симпатия. Един от тях дори каза „Когато прочетох романа, много се изненадах как сме успели да забравим, че и те са хора“. А когато друг читател по време на панаира на книгата в Рур, Германия, ми каза, че романът отразява не само на отчаянието на сирийките в Турция, но и на това на туркините в Турция, категорично се убедих, че книгата е постигнала целта си.
Казвате, че историята на Сорая е истинска, но финалът на романа е много отворен… знаете ли какво се случва с прототипа на героинята ви сега, днес?
„Сорая“ е роман, който се базира върху историята на младо момиче в турски бежански лагер. Когато миналото, което то носеше на плещите си, рефлектира върху въображението ми, разказът беше готов. Разбира се, Сорая от лагера имаше щастието да живее с родителите си, докато героинята в романа поради липса на информация и дезориентация остана из тъмните улички. Така че тази Сорая не е единствената, по света има хиляди Сораи.
Има ли тема, послание, което искахте да засегнете в „Сорая“, но не успяхте?
Чрез „Сорая“ исках да покажа една действителност. Войната разрушава не само домовете на хората, а и мечтите и стимула им за живот. И още нещо: има и други неща, които могат да сринат травмиран от войната човек поне колкото самата война – измяната например. Точно това се случва на Сорая. Без дори да го осъзнава, тя сама прави сравнението: падащите вън бомби ли са същинската война или изгарящите душата ѝ чувства?
Виждате ли някакъв изход от кризата с бежанците в момента?
Преди няколко месеца от най-високо място в Турция се заговори за даване на гражданство на сирийските бежанци. Това породи дискусии, но нямаше резултат. Според мен не трябва да се отива толкова далеч, защото живеещите в Турция сирийци не се приемат като емигранти. Така че законово не могат да се възползват от правата на емигрантите. Ето защо признаването на бежански статут се смята за крайна мярка.
Имате ли рутина на работа, която ви помага да творите?
При писане не използвам никакви специални методи, нито рутина, спазвам само определена програма. Например ставам рано сутрин с убеждението, че прочитът на литературни произведения ще „подхрани“ езика ми. Затова започвам деня с двучасово четене на книга. После правя лека гимнастика, тъй като тя укрепва не само тялото, но развива ума и подсилва рефлексите. След това включвам компютъра и прекарвам пред него поне четири часа. През това време понякога написвам по няколко страници, друг път успявам да нахвърля едва няколко изречения, но знаете ли, това според мен изобщо не е от значение. Важното е да седнеш пред монитора с намерението да пишеш и да се съсредоточиш, отърсвайки се от кипящия навън живот, ежедневието и грижите си.
Що се отнася до любимите ми писатели… Достоевски за мен е бог. Толстой, Гогол, Горки, Набоков, Стефан Цвайг, Джордж Оруел, Габриел Гарсия Маркес, Антон Чехов, Умберто Еко. От турските писатели „мои“ мога да нарека Сабахатин Али и Юсуф Атълган, които винаги ми идват на ум.
Мислите ли, че българският читател познава добре турската литература? А турският – българската?
След отделянето на България от Османските земи турците дълго време не са имали достъп до хубавите творения на този народ. Ето защо българската литература не е представена достатъчно в Турция. Но аз имам личен опит в тази насока. При един букинист в Истанбул случайно открих „Службогонци“ на Иван Вазов. Прочетох я с огромно удоволствие, започнах да търся други негови произведения и така попаднах на дълбоко впечатлилата ме лирика:
„И ако слънцето изчезне
от тия небеса приветни,
то някой в ада ще да влезне,
главня да вземе, да ни светне!“
(„Поля и гори“ – б.пр.)
Възможно ли е да забравиш тези стихове? След Вазов започнах да проучвам българската литература, намерих и прочетох „Старопланински легенди“ на Йордан Йовков. Така установих, че липсата на преводи от български на турски на повечето български писатели е голяма загуба за турския читател.
Не зная как в България е представена турската литература, но вероятно са налице същите недостатъци. Трябва повече да се превеждат произведения и от двете страни. По този въпрос у нас изключително активно работи агенция „Калем“ и се надявам, че с времето липсите ще се попълнят.
„Сорая“ беше представен на Берлинале като една от най-подходящите за филмиране книги… Да очакваме ли скоро новини в тази посока?
Включването на „Сорая“ на Берлинския филмов фестивал сред 11-те избрани в световен мащаб книги не само ме зарадва, но и ме развълнува, повиши мотивацията ми и увереността в себе си. Естествено, и отговорността редом с тях.
Напоследък работя по нов роман, чийто сюжет е концентриран върху притисната в делника на големия град млада жена, която преоткрива себе си след поредица събития. Разказът е увлекателен, с елементи на екшън и крими.
Искрено се надявам, че скоро след издаването на новия ми роман той ще събуди интереса на българския читател…
Превод от турски Елен Кирчева
