Лира Литературно-рекламна Агенция
Матю Куик е автор на седем изключително успешни романа, заедно с „Наръчник на оптимиста“, чиято екранизация беше номинирана за 11 награди „Оскар“. Вече по българските книжарници е „Добрият късмет на момента“ – очарователно налудничава, жизнеутвърждаваща история за един мъж на средна възраст в търсене на отговори на може би твърде големи въпроси.
Кое ви подтикна да пишете за герои с психически проблеми?
Пиша за хора, които виждат света по своеобразен, привидно прост, мъдър и често весел начин. По традиция хората на изкуството – стряскащо голям брой са били или са част от общността на хората с психически проблеми – са стояли на ръба на обществото и са го наблюдавали от различна, даваща им предимство гледна точка. Те виждат и предават онова, което повечето не могат. В юношеството си се борех с тревожността и депресията. По онова време нямах представа какво представляват тези състояния; чувствах се не на място и толкова. Депресията и тревожността обаче ме направиха различен, дадоха ми особена гледна точка и в крайна сметка ме доведоха до белия лист и ме задържаха над него. Това, че съм различен, ми даде глас и ме направи писател. Много от моите образи водят лични битки, които им позволяват да кажат нещо, което на никой друг не би хрумнало – често така наречените „нормални“ хора не съумяват да го направят.
Защо Ричард Гиър?
Преди години получих писмо от организацията „Свободен Тибет“, подписано от Ричард Гиър. Помня, че се прибрах у дома и жена ми се пошегува: „Имаш писмо от истинска звезда!“ Това беше по времето, когато все още нямах досег със славата и мисълта, че известен човек ми е писал – колкото и глупаво да звучи – ме развълнува. Веднага разбрах, че става дума за писмо, което е дело на машина, че главният актьор от „Хубава жена“ не е докосвал хартията в ръцете ми. И въпреки това изпитах вълнение. Позачудих се дали има хора, които ще си помислят, че Ричард Гиър наистина им е пратил писмо. Хора, които от самото начало ще се престорят, че той им е писал. Удивих се на силата на известността и споменът си остана. Когато започнах да пиша „Добрият късмет на момента“, започнах да проучвам живота на Ричард Гиър и неговия светоглед. В много отношения той беше идеалният наставник за Бартолъмю. Синхроничност? Много пъти съм се почесвал по главата.
С какво един епистоларен роман е различен от традиционната форма на романа?
От ранните години на юношеството си имам приятели, с които си пиша, написал съм им безкрайни писма с епично съдържание, така че в този жанр съм в свои води. Четенето на писмо, адресирано до другиго въвлича човек във вълнуващ, чужд интимен свят. При тази своего рода емоционална порнография, въображението ми бе завладяно от възможността да изследвам как един човек представя себе си пред друг в рамките на личното общуване с писма. Ние не съпреживяваме начина, по който Бартолъмю Нийл се представя пред света, а начина, по който той се представя пред въображаемия Ричард Гиър. Има две различни действителности. Толкова е хубаво, че почти се равнява на достъп до личните молитви.
Всичките ви книги са получили възможност да бъдат филмирани: имате ли го предвид, когато пишете?
Вече приключвах с магистърската си степен, когато гледах „Мис Слънчице“ в киното, какво преживяване само! Бях изчел купища умни книги по литература с главно Л и се мъчех да убедя себе си, че ще спечеля Нобелова награда като човекът, когото изучавах (и от когото бях обсебен) по онова време: Гао Синдзиен. И тайно работех по „Наръчник на оптимиста“, притеснен, че е твърде комерсиална, колкото и налудничаво да ви се струва сега. Четенето на „Планината на душата“ беше като пренасяне в друг свят, но това, че гледах „Мис Слънчице“ вероятно беше по-важно от гледна точка на кариерата. Стигнах до прозрение от рода: „Кю, обичаш странни филми за чудаци; такива истории те правят най-щастлив; пиши за тях и хич не се притеснявай.“ Така и стана. Повече не съм се чудил дали да пиша странни истории за чудаци. След няколко години щях да съм на връчването на Оскарите. По-скоро бих повярвал, че ще ида на Марс. Когато Дейтън и Фарис – съпрузите, които създадоха „Мис Слънчице“ – бяха избрани да режисират „Добрият късмет на момента“, онова откровение от студентските времена, сполетяло ме в киното, доби страшно важен смисъл. Синхроничност? Сега, като поглеждам назад, ми харесва да мисля, че кариерата ми тръгна нагоре, когато престанах да се опитвам да бъда какъвто не съм, и започнах да пиша онова, за което чувствах, че съм призван. Никога не съм си казвал: „Я да напишеш книга, която да направят на филм“, по-скоро си казвам:„Разкажи историите в теб, които ти трябва да разкажеш; дай най-истинската част от себе си на света и може би ще се случат хубави неща“.
Понякога случва ли се да имате предвид хора, които познавате, докато обрисувате героите си?
Съзнателно – никога. Подсъзнателно… отговорен ли съм за действията, продиктувани от подсъзнанието?
Каква е ролята на хумора, докато пишете?
Хуморът ме задържа на тази планета. Като човек, който си има работа с депресията и тревогата, научих, че смехът е толкова жизненоважен, колкото са кислородът, сънят, уискито, историите, любовта и дългите разходки с жена ми. Чувал съм да казват, че няма по-тъжни хора от най-добрите комици и може би е така, защото те ценят добрия смях повече от онези, които не изпитват такава голяма тъга. Ако не редувам плач със смях, докато пиша, не бих завършил книгата.
Къде чухте за синхроничността?
За пръв път чух думата „синхроничност“ по радиото: Стинг пееше с „Полис“. Бях дете и нямах представа какво означава думата. Много по-късно попаднах на работата на Юнг, вероятно когато съм започнал да чета Джоузеф Кемпбъл. Не съм специалист по Юнг, нито по синхроничността, но съм изцяло омаян от идеята. Докато пишех „Добрият късмет на момента“, се случиха много съвпадения, които, разбира се, засилиха личния елемент в романа ми.
Вярвате ли в съдбата?
Докато преподавах за Едип цар на учениците в гимназията, надграждах конфликта с едно ниво и питах: „Има ли значение дали вярваме в съдбата?“ Никой не иска да е като Едип. Когато двамата с Алиша стояхме на червения килим заедно с големите звезди, в един миг осъзнах, че на мен ми е невъзможно да отговоря на следния въпрос: „Как, по дяволите, се озовах тук?“ Надали някога ще мога да му дам обективен отговор. Нося тежък религиозен товар от младостта си, сигурен съм, че читателите са го забелязали. Може би има своята дхарма. Може би всеки вибрира на определена честота. Майка ми казваше, че „изпълнявам своята цел“. Не знам. Но „Добрият късмет“ несъмнено е опит да разкрия загадките на непознаваемото. И може би всички хора правим точно това – разкриваме загадките.
Какво могат да научат хората от неподражаемата гледна точка на вашия разказвач?
Читателят има много лично и близко отношение с един роман и се опасявам, че започна ли да говоря какво се надявам да научи той от него, ще унищожа загадъчността и забавлението на четенето. Ще го ограбя. А и трябва да спомена, че все така най-различните читателски реакции продължават да ме изненадват приятно, всички те като цяло осветляват работата ми. Често казвам, че всъщност научавам за какво се говори в книгите ми едва когато биват публикувани и бъдат премислени от читателите. Работата ми като писател на художествена литература е да създавам история и да я изпращам на света. Читателите дават своите отзиви, докато пиша следващата книга. Като бивш учител настоявам, че ученето е важно, но в никакъв случай не искам книгите ми да бъдат поучаващи.
Наскоро публикувахте роман за младежи; какво е да пишете едновременно и за младежи, и за възрастни читатели?
Правя онова, което правя, независимо от начина, по който индустрията категоризира романите ми. Схващането за това какво трябва да представлява литературата за младежи е объркано и много от книгите, предназначени за тях, съсипват жанра. Единствената разлика между книгите за младежи и тези за възрастни е възрастта на героите. Към всичко останало съм подходил както винаги. Онова, което обичам в младите читатели, е, че те имат по-малко багаж, формиран от четенето и не са склонни да се превземат. Ако нещо им хареса, те го харесват независимо от мнението на всички останали и смело и на висок глас обявяват предпочитанията си. Много възрастни също са успели да запазят тази прекрасна черта. Те са от хората, които обичам. Обичайте онова, което обичате. Бъдете себе си. Това може да е най-трудното, но винаги е най-доброто.
