„Пътешественикът във времето и неговата жена“ от Одри Нифнегър (анотация и откъс)

18.09.2015 Любопитно

„Книга за чувствата, неподвластни на времето, за любовта като предопределеност и съдба. За вярата, жертвите и великодушието, без които всяка връзка се разпада.

Клер и Хенри се запознават, когато тя е на шест, а той – на трийсет и шест години. Женят се, когато тя е на двайсет и три, а той – на трийсет и една, защото Хенри, библиотекар и авантюрист по душа, страда от рядко генетично заболяване и не по своя воля пътува напред-назад във времето. Изчезва от живота на Клер внезапно, без предупреждение, после пак се появява все така внезапно, болезнено, комично и едновременно трагично, а Клер го чака, както митичната Пенелопа – своя Одисей. Чака го и го обича – въпреки всичко. Защото обичаме човека, а не неговото присъствие.

ЗА АВТОРА

Одри Нифнегър, известна американска художничка и писателка, пише този свой дебютен роман след тежка травматична раздяла. Работи върху него цели пет години, после дълго търси издател. Но след като излиза от печат, тази невероятна книга за една невероятна любов става един от най-изумителните и обичани световни бестселъри и досега от нея са продадени близо шест милиона екземпляра.

ОТКЪС

Ще водя Шарис на опера. На „Тристан и Изолда“. А ще водя Шарис, а не Клер, защото Клер изпитва крайно отвращение към Вагнер. И аз не съм пръв негов поклонник, но имаме абонамент и предпочитам по-скоро да отида, отколкото да не отида. Обсъжда¬ме въпросната вечер у Шарис и Гомес и Шарис споделя натъжена, че никога не е ходила на опера. Като последица от всичко това сега слизаме с Шарис от таксито пред Лирическата опера, а Клер си стои вкъщи, за да гледа Алба и да играе на скрабъл с Алиша, която е дошла да ни погостува тази седмица.

Всъщност не съм в настроение за опера. Когато се отбих до тях, за да взема Шарис, Гомес ми намигна и каза: „И не я връщай пре¬калено късно, синко“, престорено, като родител, който изобщо не се досеща за какво става въпрос. Не помня кога за последен път сме правили с Шарис нещо само ние двамата. Не че не ми е симпатична, обратното, много даже, но нямам какво да й казвам.

Подкарвам я през навалицата. Тя се движи бавно, разглежда ве¬ликолепното фоайе, мрамора и шеметно високите галерии, пълни с изискано облечени богаташи, които се стараят да не бият на очи, и със студенти в изкуствени кожи и пиърсинг по носовете. Шарис се усмихва на продавачите на програми, двама мъже в смокинги, кои¬то стоят на входа и пеят на два гласа:

– Програми! Програми! Купете си програми!

Тук не е никой от познатите. Поклонниците на Вагнер са нещо като зелените барети сред почитателите на операта — те са по-сурови и вглъбени и се познават помежду си. Летят въздушни целувки, а ние с Шарис се качваме на мецанина.

Двамата с Клер сме откупили ложа, една от глезотиите, които сме си позволили. Дръпвам завесата, Шарис влиза и казва:

– О!

Взимам палтото й и го мятам на един от столовете, правя същото и със своето палто. Разполагаме се. Шарис кръстосва крака при глезените и полага мънички длани в скута си. Черната й коса проблясва на приглушената мека светлина и с тъмното червило и изра¬зителните очи Шарис прилича на нежно лукаво дете, което се е об¬лякло като възрастна жена и на което са разрешили да поостане до по-късно заедно с големите. Тя седи и се опива от красотата на Ли¬рическата опера, от богато украсената златистозелена завеса на сцената, от водопадите гипс, обточили всеки свод и купол, от раз¬вълнувания шепот на множеството. В залата става тъмно и Ша¬рис ме озарява с усмивка. Завесата се вдига и ние сме на кораб, а Изолда пее. Облягам се на стола и се оставям да ме носи тече¬нието на гласа й.

След четири часа, един любовен еликсир и бурните овации на публиката, която става на крака, аз се извръщам към Шарис.

– Е, хареса ли ти?

Тя се усмихва.

– Беше смешно, нали? Но покрай пеенето човек забравя за смеш¬ното.

Държа й палтото, за да го облече, и тя дълго търси с ръка дупка¬та на ръкава, накрая го намира и надява палтото.

– Смешно ли? Предполагам. Но съм готов да се преструвам, че Джейн Егланд е млада и красива, а не сто и петдесет килограмова крава, защото въпреки всичко тя има гласа на Евтерпа.

– Евтерпа ли?

– Музата на музиката.

Присъединяваме се към потока задоволени слушатели, които се изнизват навън. Долу се изсипваме заедно с тях на студа. Подкарвам Шарис нагоре по Уокър Драйв и само след няколко минути ус¬пявам да хвана такси. Тъкмо да кажа на шофьора адреса на Шарис, когато тя ме спира.

– Хенри, хайде да пийнем кафе. Не ми се прибира още.

Казвам на шофьора да ни закара в кафене „Дон“, което се намира на Джарвис, в северния край на града. Шарис бъбри за пеенето, което било страхотно, за декорите, на които, както и двамата се съгласяваме, им е липсвало вдъхновение, колко е трудно от нравст¬вена гледна точка да се наслаждаваш на Вагнер, след като знаеш, че е бил негодник антисемит и че негов най-голям почитател е бил Хитлер. Когато пристигаме в „Дон“, заведението направо се пръска по шевовете: Дон посреща гостите по оранжева хавайска риза и аз му махам с ръка. Намираме малка масичка в дъното. Шарис поръч¬ва черешов сладкиш a la mode* и кафе, а аз си взимам обичайния сандвич с фъстъчено масло и желе и кафе. Пери Комо** тананика от стереоуредбата, над масите и долнопробните картини се стеле приличен на мараня тютюнев дим. Шарис подпира глава върху ръ¬ката си и въздиша.

– Страхотно е. Усещам, че понякога забравям какво е да си по¬раснал.

– Не излизате ли често?

Шарис мачка сладоледа с вилицата, смее се.

– Така прави Джо. Твърди, че било по-вкусно, ако го намачкаш. Господи, усвоявам техните лоши навици, вместо да ги уча на добри¬те. – Тя хапва малко от сладкиша. – За да отговоря на въпроса ти, да, излизаме, но обикновено по политически дела. Гомес смята да се кандидатира за градски съветник.

Аз се задавям с кафето и се закашлям. Когато отново съм в със¬тояние да говоря, казвам:

– Ти се шегуваш. Това не означава ли Гомес да премине на стра¬ната на лошите? Той постоянно плюе градската управа.

Шарис ме поглежда накриво.

– Решил е да промени системата отвътре. Прегоря с тези дела за деца, подлагани на тормоз. Според мен си е внушил, че може да промени нещата, ако има някаква власт.

– Вероятно е прав.

Шарис клати глава.

– На мен ми харесваше повече да сме млади анархисти револю¬ционери. Предпочитам да взривявам нещата, отколкото да целувам задници.

Аз се усмихвам.

– Не съм и подозирал, че си по-крайна от Гомес.

– О, да. Всъщност просто не съм така търпелива като него. Ис¬кам действие.

– Гомес търпелив?

– О, разбира се. Ето, да вземем цялата тази история с Клер…

Шарис внезапно млъква и ме поглежда.

– Каква история?

Докато задавам въпроса, осъзнавам, че сме тук именно заради това, че Шарис е чакала да заговорим за него. Питам се какво знае тя, а аз – не. Питам се дали искам да знам каквото знае Шарис. Май не искам да знам нищо.

Тя извръща очи, после ме поглежда отново. Свежда поглед към кафето, обхваща чашата с длани.

— Е, мислех, че знаеш, но… Гомес е влюбен в Клер.

– Да, знам.

С това не й помагам никак.

Тя прокарва пръст по плота на масата.

– И… Клер му е казала да й се разкара от главата, но Гомес си въобразява, че ако прояви търпение, ще се случи нещо и накрая той ще бъде с нея.

– Ще се случи нещо ли?

– С теб.

–-

*Със сладолед (фр.). – Б. пр.

**Пери Комо (1912-2001), американски популярен певец от италиански произход. – Б. пр.

Свързани заглавия