Когато посегнах към „Уроци по дишане“, очаквах поредното проникване в нечий чужд свят за малко, онова катарзисно бягство от мен самата. Четенето понякога е просто воайорство.
Но Ан Тайлър отвори прозорец не към някой чужд дом, а към моя.
30-годишен брак – това е едновременно рутина и приключение, изживявано от малцина. Ан Тейлър успява да внуши точно това. Уж скучни и предсказуеми, Маги и Айра са всъщност творци на цял един нов свят – техният собствен.
Като всеки творец, те често са жестоки и неумели. Завладя ме истински бяс, когато наблюдавах несръчните опити на Маги да върне времето, а на Айра – да отмъсти на сина си за греховете на собствения си баща.
Невинно и ненатрапчиво уж, но в книгата се промъква и трети главен герой – времето. Усещаш, че Ан Тайлър е успяла да го вмъкне като тихо присъствие навсякъде – в спомените, в предчувствията, в плановете на героите си.
Книгата разказва историята така, както се разказва животът на близък човек, когото обичаш и незлобиво кориш. Няма оценки и морални дискурси, внасяш ги сам, пречупваш разказа през своя опит и спомени.
Непретенциозен в добрия смисъл на думата разказвач ти дава огледало. Не криво, а истинско. Все нещо от тази история си преживял, все някой детайл е още покрай теб.
Топла книга, домашна книга. Тя лесно става част от теб самия и уроците от нея се научават по-трайно. Уроци по дишане.
„Уроци по дишане“ тук