Лира Литературно-рекламна Агенция
Златина ПЕТКОВА
„Когато светлините изгаснаха, пианистът я целуна…“ прошепва мама, докато нежно гали косите ти. Ти се сгушваш в скута й, затваряш очи и усещаш как гласът й бавно те пренася в света на приказките.
Имало едно време една никому неизвестна латиноамериканска държава. Тя била толкова бедна, че управниците й решили да направят тържество за рождения ден на богатия японец – Кацуми Хосокава. Искали да го впечатлят, за да построи завод в страната им. Знатният господин дълго отказвал, но накрая го убедили, като му обещали, че на празненството ще пее не друг , а най-великото сопрано- Роксан Кос.
Настъпила дълго чаканата вечер. В бляскавата къща на вицепрезидента Рубен Иглесиас се събрали стотици знатни гости от цял свят…
Наместваш се по-удобно в мамината прегръдка и съвсем леко разтваряш клепачи, колкото да прогониш съня за още малко.
Нахлуват терористи, които искат да отвлекат президента. Него обаче го няма, защото е останал да гледа любимия си сапунен сериал . Това ги принуждава да задържат за заложници част от присъстващите. Следват повече от 4 месеца съжителство. Похитени и похитители постепенно забравят ролите си и се превръщат в хора, които за първи път имат шанса да съществуват истински. Някакъв невидим вълшебник разпръсква магически прах над къщата и часовниците спират. Минутата е равна на ден, на година или на цял живот. Живот, в който имаш време да слушаш опера, да се научиш да свириш на пиано, да играеш шах и футбол, да прекопаваш градината, да чистиш килима, да готвиш; да събереш смелост да се обясниш в любов на жена, с която знаеш, че не можеш да бъдеш… Живот, съдържащ онова, което често остава извън живота ни – хилядите парченца изрязана красота.
Нощ след нощ, г-н Хосокава изкачва безшумно стълбите към стаята на Роксан. Още няколко стъпала и телата и душите им ще се слеят.
Кармен се промъква до спящия Ген. Надвесва над него косите си и го буди с молбата да я научи да чете и пише на всички езици, които знае. Бързо забравяме, че тя е от лошите. Влюбваме се в невъзможната им любов, скрита в килера между чашите и чиниите, в мастилото на научените думи, в любопитството към запетаите… Тайничко се молим да им дадат още мъничко време. Колкото за една, пет, десет или хиляда целувки…
Тик-так, тик-так…Не свършват ли с този звук всички приказки? Мама отдавна я няма. Стаята е празна и студена, а събуденият часовник ти напомня, че след час си на работа. Тик-так…
„Белканто“ тук
