„Убийството на художника“ от Луиз Пени (откъс)

03.04.2015 Любопитно

Съкровищата на Рут може и да го въодушевяваха, но Оливие направо губеше ума и дума при мисълта какво ли се крие в дома на Джейн. Беше готов да убие, за да надзърне зад вратата на кухнята ѝ – само тя съдържаше антикварни вещи на стойност десетки хиляди долари. Когато стъпи за първи път в Трите Бора, буквално онемя при гледката на линолеума в антрето на Джейн. Щом като антрето ѝ беше музей, а кухнята – съкровищница, какво ли се криеше отвъд тях? Оливие тръсна глава, в опит да прогони изкушенията, вероятно щеше да преживее истинско разочарование – обзавеждане от ИКЕА например. И някакъв скапан килим. Отдавна бе спрял да си блъска главата над причината Джейн никога да не кани никого във всекидневната и останалите помещения от къщата си.
– Що се отнася до торта и торенето, Джейн, утре съм на разположение – вметна Габри. – Имаш ли нужда от помощ в градината?
– Не, почти съм приключила с нея. Но тази година май ще ми е последна, вече нямам сили за градинарство.
Габри прие с облекчение новината, че не желаят помощта му. Собствената му градина му бе достатъчна.
– Имам цяла леха новопокълнали ружи – каза Джейн отнесено. – Какво стана с онези твои жълтурчета? Не ги виждам.
– Насадих ги миналата есен, но така и не се хванаха. Можеш ли да ми дадеш още малко? Ще ти дам монарда за тях.
– Господи, не го прави. – В света на цветята монардата беше като тиквичките, и тя като тях имаше значително присъствие на разпродажбата за Деня на благодарността.В следствие на това празничните огньове отделяха толкова силен аромат на сладък бергамот, че цялата околия ухаеше, сякаш всяка къща в селото вареше чай „Ърл Грей“.
– Казахме ли ви какво се случи този следобед, след като всички си тръгнахте? – произнесе Габри театрално, така че думите му прозвучаха отчетливо във всяко ухо в стаята. – Тъкмо приготвяхме граха за вечерята, когато звънецът на вратата изпищя и пред нея цъфнаха Матю Крофт и Филип.
– Не може да бъде! И какво стана?
– Филип измънка: „Съжалявам за тази сутрин“.
– А ти какво каза? – възкликна Мирна.
– „Докажи го“ – изпревари го с отговора Оливие.
– Няма начин! – извика Клара, едновременно развеселена и впечатлена.
– О, казах го, разбира се. Никаква искреност нямаше в извинението му. Той съжалява, че са го заловили на местопрестъплението и че му се налага да носи последствията. Но не вярвам да съжалява за стореното.
– Съвест и страхливост – заяви Клара.
– Какво искаш да кажеш? – попита Бен.
– Оскар Уайлд твърди, че съвестта и страхливостта са едно и също нещо. Според него не съвестта ни спира да вършим ужасни неща, а страхът, че ще бъдем заловени.
– Чудя се дали е вярно – обади се Джейн.
– За теб важи ли? – обърна се Мирна към Клара.
– Дали бих направила ужасни неща, ако съм сигурна, че няма да ме хванат?
– Би ли сложила рога на Питър? – подхвърли за пример Оливие. – Би ли ограбила банка? Или нещо по-ужасно: би ли откраднала творбата на друг художник?
– А, детински работи – изсумтя Рут. – Хайде да разгледаме възможността за убийство, например. Бихме ли прегазили някого с кола? Бихме ли го отровили или блъснали в Бела Бела по време на пролетното пълноводие? – Тя се огледа, топлите пламъци на камината се отразяваха в леко смутените лица на присъстващите. – А дали пък не бихме могли да запалим пожар, от който да не го спасим?
– Какво искаш да кажеш с това множествено число, бяла жено? – обади се Мирна.
– Истината ли искате? Разбира се. Без убийството. – Клара се обърна към Рут, която ѝ намигна заговорнически.
– Да си представим свят, в който човек може да прави каквото си поиска. Абсолютно всичко. И никой не може да го залови – продължи темата Мирна. – Представете си само каква власт е това. Кой не би се поддал на изкушението?
– Джейн не би се поддала – заяви убедено Рут. – Колкото до останалите…? – Тя сви рамене.
– А ти? – обърна се Оливие към нея, видимо подразнен, че са го причислили към множеството, макар тайно да осъзнаваше, че мястото му е тъкмо там.
– Аз ли? Ти вече ме познаваш достатъчно добре. Ще бъда най-лошата. Ще мамя, ще крада и ще превърна живота ви в ад.
– По-лош, отколкото е сега? – попита кисело Оливие.
– Сега вече и ти си в списъка – вметна Рут. Оливие се сети, че най-близкото нещо до полиция, което имаха в селото, беше Доброволческата противопожарна команда; той бе неин член, а Рут – командир. Когато Рут Зардо заповядаше на някого да влезе в голям пожар, той изпълняваше заповедта безропотно. Жената беше по-страшна и от горяща сграда.
– Габри, ами ти? – обади се Клара.
– Имало е моменти, в които съм изпитвал такъв гняв, че съм бил готов дори на убийство. Може би щях да го извърша, ако бях сигурен, че няма да ме заловят. Клара не успя да скрие удивлението си.
– И какво те доведе до този гняв?
– Предателството, винаги и само предателството.