Луиз Пени: За какво човек да е романист, ако не може да си играе на Бог

31.03.2015 Интервюта

Луиз Пени е канадска писателка, родена през 1958 г. Пише мистерии и трилъри. Печелила е по 5 пъти наградата „Агата Кристи“ и „Антъни“. Книгите й са преведени на 23 езика. Отскоро на българския книжен пазар е романът й „Убийството на художника“. Представяме ви интервю с Пени, дадено за juliaspencerfleming.com.

––––––

Какво ви накара да започнете смените журналистиката с мистерии и трилъри?

– Отначало се опитах се да пиша висока художествена проза. Три години се мъчих и лъжех всеки, който ме питаше как върви писането. В един момент осъзнах, че се взимам прекалено на сериозно и трябва да изляза от интелектуалния капан, в който сама съм влязла. Обърнах се към позната, печеливша формула – криминални романи за убийства в малки градове. Цял живот обичам традиционните криминални истории, затова и реших да пиша такива книга. Детективските и черни романи никога не са били опция. Омръзнало ми е от цинични, маргинални и коравосърдечни хора. Искам да живея по-леко, да съм щастлива и да се радвам на емоциите.

Прозата ви се отличава най-вече с реалистични персонажи. Как развивате героите си?

– Благодаря. Моите истории са движени от героите. Техните чувства, страхове, тайни. По време на 20-те си години като журналистка в CBC се научих да изслушвам хората и да наблюдавам как те се изразяват в определени ситуации, как приемат различни неща. Това беше истинска школа за развиване на персонажи. Започвам винаги с идеята за убийство – някой убива някого поради дадена причина. Винаги става въпрос за личен мотив. Обикновено става въпрос за потискане на емоция, която изкривява психиката накрая. Много мисля за героите, опитвам се да си представя, че ги познавам. Трябва да почувствам персонажите.

Защо избрахте измислено, вместо реално място, в което да се развива действието?

– Защото съм мързелива и не искам да ми се налага да запомням улици и локации. Пък и искам да имам свобода сама да избирам обстановката. За какво човек да е романист, ако не може да си играе на Бог? Освен това не исках някой да се обиди, като си помисли, че е включен в книгата. Просто е по-лесно. Писането е достатъчно трудно и каквото може да го направи по-лесно е добре дошло за мен.

Правите ли си предварителен план?

– Разбира се! Не мога да разбера писателите, които започват да пишат на белия лист и изведнъж вече имат книга. С времето наистина имам нужда от все по-малко насоки, но те все още са ми необходими. Така знам във всяка глава кое е основното. Постоянно ми се налага да нанасям поправки. Добре, че са компютрите. Ако трябваше да пиша на машина, сигурно всеки ръкопис щеше да е по 180 000 думи и невъзможен за редактиране. Планът ми създава чувство за сигурност и цел. Поне в добрите дни.

Вашата колежка Дениз Хамилтън казва, че най-голямото предизвикателство за нея при прехода от журналистика към художествена проза е било да се научи да пише за чувства. Вие съгласна ли сте?

– За мен чувствата не бяха особено трудно. Това, което се оказа истинско предизвикателство, бяха описанията. 20 години писах текстове, които се четат за секунди. Никой не се интересува какви са дърветата, градините, особено какво ядат хората. Изпитвах страх, че ще седна да пиша книга и ще я събера в страница и половина.

Какво ви мотивира да пишете?

– Нямам нужда да пиша. Пиша, защото обичам тези герои и тяхната компания. Възрастта ми напредва и неминуемо ще дойде ден, в който ще се наложи да спра да пиша. Независимо дали по свой избор или не. Но дори този ден да е днес, отдавна съм надхвърлила и най-смелите си очаквания.

Свързани заглавия

„Убийството на художника“ от майсторката на криминалето Луиз Пени е вече на български

„Убийството на художника“ тук