Лира Литературно-рекламна Агенция
„Свят на куриози“ е нейният 18-и роман, пореден случай на инспектор Гамаш
Той ни показва как творчеството вади на светло онова, което си мислим, че сме скрили от другите и всяка случка в живота ни съдържа тайни послания, за които е добре да внимаваме. А когато ги пропуснем и последствията ни
връхлетят, трябва да можем да простим.
По дълъг и засукан начин Луиз Пени развива темата за прошката, според собствените ù думи водеща в романа „Свят на куриози“. Това е името на картина, чийто знаци читателите ще имат удоволствието да разчетат, сякаш вървят по криволичещи пътеки между дърветата в планинското селце „Трите бора“. Там никой не бърза за никъде. За ексцентричните му и артистични обитатели времето е спряло в цялата му прелест и понякога смразяващ ужас от престъпления, които полицейски инспектор Гамаш разкрива също така бавно и методично. Във всеки роман с негово участие се питаме как ù е хрумнало това на Луиз Пени, защо заплита и не изпуска нишките на събития, които привидно нямат нищо общо помежду си?
Нека ги сложим в една голяма рамка, подсказвайки идеята на писателката. През 1989-а в канадското висше училище „Екол политехник“ е извършено масово убийство на 14 студентки от инженерни специалности. Тогава Луиз Пени е журналистка в радио „Си Би Си“ и кани в студиото политици, които твърдят, че това е деяние на един единствен луд човек. Книгата го разисква като проблем на обществото и макар случая да променя в канадското законодателство носенето на огнестрелно оръжие, споменът за жертвите остава. Остават и живи свидетели. Незараснали рани, чувства на реваншизъм, прекършени съдби и тлеещи обиди.
Следите на насилието в този сюжет водят по-назад, в предишни действия от кариерата на Арман Гамаш и негови оценки за природата на злото, която се проявява в малката общност на „Трите бора“. Там за душите на хората, които оцеляват в екстремни условия, се грижат на ротационен принцип католически свещеници, а останалото май трябва да свърши полицията. Защото има нещо устойчиво, демонично, заложено още през 17 в. в първите монашески ордени при основаването на Квебек. Обитателите на „Трите бора“ продължават да се борят с артефакти, буквално вградени в стените на къщите им, и със зли сили, просмукани в кристално чистия иначе въздух. Те не спират да убиват, да сеят неравноправие по отношение на жените, разчитайки на някакъв изначален страх и оскъдна информация, която трудно достига подобно затънтено местенце.
Тук е разковничето на този психологически детективски роман – в търсенето на причините. Ужасът има рационално обяснение, стига да се вгледаме в лицето на всеки човек по отделно, в детайлите на всяка дума и образ. Защото съвременната изкривена психика се крие зад очарователната мистика на ръкописи и картини.
Веднъж Луиз Пени казва, че е длъжница на Агата Кристи за многото часове удоволствие и комфорт, прекарани с нейните романи. Е, сега ние можем да кажем същото за нея – деветкратната носителка на награда „Агата Кристи“, жената, чийто книги отначало са отхвърлили 50 издателства, а днес с удивление следим мисълта на героя ù Арман Гримаш, който за канадците винаги ще бъде това, което е Еркюл Поаро за британците.
Текст: Людмила Еленкова
