„Самира II: Мисията“ от Боримир Дончев-Борей (откъс)

Истинският ужас обаче я очакваше при пещерата. Огънят почти догаряше, ала около него нямаше никой. Надникна в тъмния отвор, после направи няколко крачки и едва не се спъна в нечие тяло. Обърна го и на бледата светлина видя, че бе Моньо. Гледаше я с безжизнени очи, а от челото му стръчеше къса стрела. „Господи! – възкликна тя и в очите й се появиха сълзи. – Кой ти стори това, бе, миличък?“ Измъкна стрелата и я огледа. Беше от арбалет, за лов на глигани. Самира се спотаи в сянката, почти до входа на пещерата, обмисляйки как да постъпи. Вън от всяко съмнение бе, че и останалите, с които се видя снощи, са избити. Най-вероятно телата им се търкаляха някъде наблизо из храстите. Тази касапница не бе дело на турците. Ако бяха те, сега тук щеше да е пълно с чалми. Най-вероятно бе някакъв наемен убиец. Но тогава той щеше да я убие на мига, веднага щом се появи край огъня. Повече от сигурно бе, че е някъде тъдява. Освен ако целта му не е единствено златото и сега я дебне за да я залови жива. И повече от ясно бе, че е някой от Кипровец, познат на всички. Само така би могъл да се справи с осем опитни мъже, като ги заблуди и избие един по един. Ала кой, кой можеше да е способен на подобно гнусно деяние? Другата възможност – да са се избили един друг заради златото, я отхвърляше напълно. Познаваше всичките много добре. Все отдадени на делото и верни хора. Въпреки че кой знае…? Нямайки отговор на нито един от всичките тези въпроси, тя все пак реши да рискува. Разбира се, можеше да се спотайва в пещерата цяла нощ и да излезе на сутринта, по светло. Тогава щеше да има повече предимства. Но след случилото се в лагера на Неджиб паша утре сутрин всички щяха да я търсят и не бе изключено да довтасат и тук. Все пак реши да бъде максимално предпазлива. Надзърна и огледа околните храсти, доколкото мъждукащата светлина от огъня позволяваше това. След като не забеляза нищо подозрително, се запъти към тлеещите главни. Приклекна и ги разрови с пръчка. И тогава го усети. С течение на времето си бе изработила безпогрешен инстинкт да усеща скритата заплаха. Усещаше я подобно на животно, с повърхноста на кожата си, с всяко косъмче. Така стана и този път. Не даде вид, че го е разкрила как се спотайва в храстите, само незабелязано стисна в шепи двата метални диска. После реакцията ѝ бе мълниеносна. Извъртя се и остриетата излетяха от ръцете ѝ бързи като светкавици. От близкия храст някой изохка, после се чу шум на натрошени съчки. Самира скокна, измъкна ятагана и се втурна натам. Сред храстите лежеше Михаил. Беше облечен в униформа на австрийски офицер – с бял мундир, вече почервенял от кръвта, бликаща от двете остриета – едното в гърдите му, другото в шията.

– Ти!? – не можа да повярва Самира.

– Аз… – отвърна той и от устата му бликна кръв.

– И защо?

– Заради златото… за какво друго…

– Всички ли погуби?

– Всички…

– Доверили са се, а ти си ги издебнал по най-подлия възможен начин.

– И ти щеше… да постъпиш така… нали те знам… Целта оправ­дава средствата…

– Каква цел, нещастнико! Толкова народ измря… златото ли значи всичко за теб?

– А за теб… не е ли? – изохка и лицето му се изкриви. Явно изпитваше силна болка. – Не ми ги приказвай… на мен тия… за делото… за свободата…

Самира го гледаше и кипеше вътрешно, чудейки се дали да не го довърши на мига – стореното от него просто крещеше за отмъщение. Или да се смили и остави – така или иначе береше душа. Дори не обърна внимание на тъмносините панталони и черните ботуши, които носеше.

– Два пъти… на два пъти… ти спасих живота… а ти дори… не ми благодари… подобаващо…

– По-скоро ти бъди благодарен, че те оставих жив тогава. Сега обаче ще поправя тази грешка.

– Аз моето… си го взех… Беше хубаво… заслужаваше си… – и устата му се разтегна в някакво подобие на усмивка.

И чак при тези думи тя забеляза с какво е облечен и си спомни за плевнята.

– Значи, ти си бил оня тайнствен офицер?!

– Аз бях… Изтрепах всички… и те освободих… – нотки на гордост прозвучаха в гласа му. – Преди това обаче…

– Неее – прекъсна го тя. – Точно това не си го направил. Нямаш смелост за това.

И изведнъж в очите му се появи съжаление. Ала не заради това, че беше убиец, а заради пропуснатата възможност. Заради безвъзвратно отлетелия сгоден случай.

– Права си… Не ми стигна смелост… А можех… беше напълно безпомощна…

Самира продължаваше да го гледа, без да знае как да постъпи.

– За ония – мога да те разбера. Но защо трябваше да избиеш другарите ми?

– Не искам да те… да те деля с никого… И ти… би постъпила… по същия начин… Ние с теб… – закашля се Михаил – ние с теб… сме замесени… от едно и също тесто…

– Бъркаш!

– …другите нямат никакво значение… – продължи той. – …единствено важно е това… в което вярваме… то е, което ни води… Можехме да бъдем… чудесна двойка… ако не бе избързала… с тия ножове… – и отново се закашля.

Мили Боже! – не вярваше на очите си тя. Оня смотан младеж Михаил, когото никога не би заподозряла, се бе оказал опитен и пресметлив убиец. Чак сега си даваше сметка, че бе имал прекрасни възможности да ѝ види сметката, ако играеше от отбора на противниците. Онова, което я бе спасило, бе превърнатото от него във фикс идея желание да я има. Дори златото бе останало на заден план – подробност от пейзажа.

Сякаш разгадал мислите ѝ, той зашептя.

– Не можех да те убия… нито да те насиля… Та аз те харесвам… Исках да бъдеш само моя… и рано или късно…

Той се опита да се надигне.

– Чакай! – каза Самира. – Не се мъчи, ще ти помогна.

Приседна до него, повдигна главата му и я сложи в скута си. Няколко мига се гледаха един друг.

– Ето ти наградата, която ти дължа.

Наведе се и го целуна право в устата. Бе достатъчно дълго, така че той се задъха.

– Ала заради другарите ми не мога да те оставя жив. Мога само да направя смъртта ти по безболезнена.

Прокара ръка по челото му, покрито със ситни капчици пот, и измъкна иглата. Косите ѝ се разпиляха. Очите му я гледаха, устата му се опитваше да каже още нещо, ала не се получаваше. Тя постави върха на иглата там, където бе сърцето му, и натисна с всичка сила.

„Самира II: Мисията“  тук