Начало / Любопитно / „Самира II: Мисията“ от Боримир Дончев-Борей (откъс)

„Самира II: Мисията“ от Боримир Дончев-Борей (откъс)

Истинският ужас обаче я очакваше при пещерата. Огънят почти догаряше, ала около него нямаше никой. Надникна в тъмния отвор, после направи няколко крачки и едва не се спъна в нечие тяло. Обърна го и на бледата светлина видя, че бе Моньо. Гледаше я с безжизнени очи, а от челото му стръчеше къса стрела. „Господи! – възкликна тя и в очите й се появиха сълзи. – Кой ти стори това, бе, миличък?“ Измъкна стрелата и я огледа. Беше от арбалет, за лов на глигани. Самира се спотаи в сянката, почти до входа на пещерата, обмисляйки как да постъпи. Вън от всяко съмнение бе, че и останалите, с които се видя снощи, са избити. Най-вероятно телата им се търкаляха някъде наблизо из храстите. Тази касапница не бе дело на турците. Ако бяха те, сега тук щеше да е пълно с чалми. Най-вероятно бе някакъв наемен убиец. Но тогава той щеше да я убие на мига, веднага щом се появи край огъня. Повече от сигурно бе, че е някъде тъдява. Освен ако целта му не е единствено златото и сега я дебне за да я залови жива. И повече от ясно бе, че е някой от Кипровец, познат на всички. Само така би могъл да се справи с осем опитни мъже, като ги заблуди и избие един по един. Ала кой, кой можеше да е способен на подобно гнусно деяние? Другата възможност – да са се избили един друг заради златото, я отхвърляше напълно. Познаваше всичките много добре. Все отдадени на делото и верни хора. Въпреки че кой знае…? Нямайки отговор на нито един от всичките тези въпроси, тя все пак реши да рискува. Разбира се, можеше да се спотайва в пещерата цяла нощ и да излезе на сутринта, по светло. Тогава щеше да има повече предимства. Но след случилото се в лагера на Неджиб паша утре сутрин всички щяха да я търсят и не бе изключено да довтасат и тук. Все пак реши да бъде максимално предпазлива. Надзърна и огледа околните храсти, доколкото мъждукащата светлина от огъня позволяваше това. След като не забеляза нищо подозрително, се запъти към тлеещите главни. Приклекна и ги разрови с пръчка. И тогава го усети. С течение на времето си бе изработила безпогрешен инстинкт да усеща скритата заплаха. Усещаше я подобно на животно, с повърхноста на кожата си, с всяко косъмче. Така стана и този път. Не даде вид, че го е разкрила как се спотайва в храстите, само незабелязано стисна в шепи двата метални диска. После реакцията ѝ бе мълниеносна. Извъртя се и остриетата излетяха от ръцете ѝ бързи като светкавици. От близкия храст някой изохка, после се чу шум на натрошени съчки. Самира скокна, измъкна ятагана и се втурна натам. Сред храстите лежеше Михаил. Беше облечен в униформа на австрийски офицер – с бял мундир, вече почервенял от кръвта, бликаща от двете остриета – едното в гърдите му, другото в шията.

– Ти!? – не можа да повярва Самира.

– Аз… – отвърна той и от устата му бликна кръв.

– И защо?

– Заради златото… за какво друго…

– Всички ли погуби?

– Всички…

– Доверили са се, а ти си ги издебнал по най-подлия възможен начин.

– И ти щеше… да постъпиш така… нали те знам… Целта оправ­дава средствата…

– Каква цел, нещастнико! Толкова народ измря… златото ли значи всичко за теб?

– А за теб… не е ли? – изохка и лицето му се изкриви. Явно изпитваше силна болка. – Не ми ги приказвай… на мен тия… за делото… за свободата…

Самира го гледаше и кипеше вътрешно, чудейки се дали да не го довърши на мига – стореното от него просто крещеше за отмъщение. Или да се смили и остави – така или иначе береше душа. Дори не обърна внимание на тъмносините панталони и черните ботуши, които носеше.

– Два пъти… на два пъти… ти спасих живота… а ти дори… не ми благодари… подобаващо…

– По-скоро ти бъди благодарен, че те оставих жив тогава. Сега обаче ще поправя тази грешка.

– Аз моето… си го взех… Беше хубаво… заслужаваше си… – и устата му се разтегна в някакво подобие на усмивка.

И чак при тези думи тя забеляза с какво е облечен и си спомни за плевнята.

– Значи, ти си бил оня тайнствен офицер?!

– Аз бях… Изтрепах всички… и те освободих… – нотки на гордост прозвучаха в гласа му. – Преди това обаче…

– Неее – прекъсна го тя. – Точно това не си го направил. Нямаш смелост за това.

И изведнъж в очите му се появи съжаление. Ала не заради това, че беше убиец, а заради пропуснатата възможност. Заради безвъзвратно отлетелия сгоден случай.

– Права си… Не ми стигна смелост… А можех… беше напълно безпомощна…

Самира продължаваше да го гледа, без да знае как да постъпи.

– За ония – мога да те разбера. Но защо трябваше да избиеш другарите ми?

– Не искам да те… да те деля с никого… И ти… би постъпила… по същия начин… Ние с теб… – закашля се Михаил – ние с теб… сме замесени… от едно и също тесто…

– Бъркаш!

– …другите нямат никакво значение… – продължи той. – …единствено важно е това… в което вярваме… то е, което ни води… Можехме да бъдем… чудесна двойка… ако не бе избързала… с тия ножове… – и отново се закашля.

Мили Боже! – не вярваше на очите си тя. Оня смотан младеж Михаил, когото никога не би заподозряла, се бе оказал опитен и пресметлив убиец. Чак сега си даваше сметка, че бе имал прекрасни възможности да ѝ види сметката, ако играеше от отбора на противниците. Онова, което я бе спасило, бе превърнатото от него във фикс идея желание да я има. Дори златото бе останало на заден план – подробност от пейзажа.

Сякаш разгадал мислите ѝ, той зашептя.

– Не можех да те убия… нито да те насиля… Та аз те харесвам… Исках да бъдеш само моя… и рано или късно…

Той се опита да се надигне.

– Чакай! – каза Самира. – Не се мъчи, ще ти помогна.

Приседна до него, повдигна главата му и я сложи в скута си. Няколко мига се гледаха един друг.

– Ето ти наградата, която ти дължа.

Наведе се и го целуна право в устата. Бе достатъчно дълго, така че той се задъха.

– Ала заради другарите ми не мога да те оставя жив. Мога само да направя смъртта ти по безболезнена.

Прокара ръка по челото му, покрито със ситни капчици пот, и измъкна иглата. Косите ѝ се разпиляха. Очите му я гледаха, устата му се опитваше да каже още нещо, ала не се получаваше. Тя постави върха на иглата там, където бе сърцето му, и натисна с всичка сила.

„Самира II: Мисията“  тук

 

Прочетете още

warren-buffet-rotasini-degistiriyor-apple-hisselerini-satti-nakitte-kaldi-65iq

Уорън Бъфет отговоря на високите мита със стих от Ръдиард Киплинг

Инвеститорът е известен с любовта си към книгите Сривът на пазарите, след като президентът Тръмп …

Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
Filter by Categories
"Четящият човек"
Автори
Без категория
България
Други
Интервюта
Класации
Класации "Ню Йорк Таймс"
Класации "Хеликон"
Колонката на...
Критика
Любопитно
Нови книги
Откъси
Ревюта
Свят
Събития
Читатели
Читателски дневник

Повече...