Лира Литературно-рекламна Агенция
– Хайде де – рече Вик. – Ще е страхотно.
– Не, няма да е страхотно – отвърнах аз, макар че бях изгубил спора още преди часове и го знаех.
– Ще е невероятно – каза Вик за стотен път. – Момичета! Момичета! Момичета! – Ухили се с белите си зъби.
Учехме в училище само за момчета в южен Лондон. Ще излъжа, ако кажа, че нямахме никакъв опит с момичетата. Вик като че ли бе имал много гаджета, а аз бях целувал три от приятелките на сестра ми. Но пък би било напълно вярно, ако кажа, че и двамата предимно говорехме за момичета, отколкото се виждахме с такива, и всъщност разбирахме напълно единствено другите момчета. Е, поне аз. Трудно е да говориш от името на друг, а и не съм виждал Вик от трийсет години. Не знам какво бих му казал сега, ако се срещнем.
Вървяхме по задните улички, които се заплитаха в мръсен лабиринт зад гарата на Източен Кройдън – приятелка на Вик му беше казала, че има парти, и той бе решен да иде, без значение дали искам, а аз не исках. Тази седмица нашите бяха заминали на конференция и аз гостувах на Вик, затова се влачех навсякъде с него.
– Ще е като всеки друг път – казах аз. – След час ти ще се завреш някъде да се натискаш с най-хубавото момиче, а аз ще вися в кухнята и ще слушам как нечия майка да бръщолеви за политика, поезия или нещо друго.
– Просто трябва да разговаряш с тях – рече той. – Мисля, че това е пътят към заветната цел. – Той посочи жизнерадостно и разлюля торбата с бутилката.
– Не го ли знаеш?
– Алисън ми обясни и аз си записах на една хартийка, но я оставих на масичката в коридора. Няма страшно. Ще го намеря.
– Как? – У мен бавно се зараждаше надежда.
– Ще тръгнем по пътя – каза той, сякаш говореше на малоумно дете. – И ще търсим купона. Лесна работа.
Оглеждах се, но не виждах купон: само тесни къщи с ръждиви коли или колела в бетонните дворчета; и прашните стъклени витрини на будките на продавачите на вестници, които воняха на непознати подправки и продаваха всичко – от картички за рожден ден и комикси втора употреба до списания, които бяха така порнографски, че вече се продаваха в запечатани найлонови торби. Веднъж Вик пъхна едно такова под пуловера си, но собственикът го заклещи на тротоара отвън и го накара да го върне.
Стигнахме до края на пътя и свихме в тясна уличка с еднотипни къщи. Всички изглеждаха притихнали и празни в лятната вечер.
– Лесно ти е на теб – рекох аз. – Харесват те. Всъщност дори не ти се налага да говориш с тях. – Така си беше, трябваше само да се ухили хулиганската и можеше да избира всяка от стаята.
– Не. Не е така. Винаги се налага да говориш.
Не бях говорил с приятелките на сестра ми, когато ги целунах. Те се мотаеха наоколо, докато сестра ми правеше нещо друго, и просто навлязоха в моята орбита и аз ги целунах. Не помня да сме говорили. Не знаех какво се говори на момичета и му го казах.
– Те са просто момичета – рече Вик. – Не са от друга планета.
Когато взехме един завой на пътя, надеждите ми, че партито може да се е разтурило, помръкнаха. Чух нисък пулсиращ шум, музика, заглушена от стени и врати, която явно идваше от къщата пред нас. Беше осем вечерта, не чак толкова рано, ако още нямаш шестнайсет, а ние нямахме.
Моите родители все настояваха да знаят къде съм, но родителите на Вик май не се интересуваха особено. Той беше най-малкият от петима братя. Това само по себе си ми изглеждаше магично. Аз имах две сестри, и двете по-малки от мен, и се чувствах едновременно уникален и самотен. Откакто се помнех, исках да имам брат. Едва когато станах на тринайсет, спрях да си го пожелавам при всяка падаща звезда.
Тръгнахме по градинската алея, която минаваше покрай жив плет и самотен розов храст и стигаше до облепената с камъчета фасада. Позвънихме и едно момиче отвори вратата. Не мога да кажа на колко години беше, това бе едно от нещата, които не харесвах у момичетата: в началото сте просто деца, момченца и момиченца, напредвате през времето с еднаква скорост, всички сте на пет, на седем, на единайсет, заедно. А после един ден става нещо и момичетата сякаш се изстрелват далеч пред вас в бъдещето и вече знаят всичко за всичко, имат цикъл и гърди, грим и Господ знае още какво – защото аз със сигурност не знаех. Диаграмите в учебниците по биология не казваха всичко необходимо по въпроса какво е да си млад възрастен. А момичетата на нашите години си бяха точно такива.
С Вик не бяхме млади възрастни и аз започвах да подозирам, че дори когато се наложи да се бръсна всеки ден, а не веднъж на две седмици, пак ще съм доста изостанал.
Момичето каза:
– Здравейте?
Вик отговори:
– Приятели сме на Алисън. – Срещнахме Алисън, луничава, с оранжева коса и дяволита усмивка, в Хамбург, при училищна обмяна на опит. Организаторите изпратиха няколко момичета от местното девическо училище с нас, за да сме балансирани по пол. Момичетата на нашата възраст, или някъде около нея, бяха буйни и забавни и си имаха големи приятели с коли, работа, мотоциклети и дори жена и деца, както беше в случая на едно момиче с криви зъби и палто от енот, което ми го сподели тъжно в края на един купон в Хамбург, в кухнята, разбира се.
– Тя не е тук – рече момичето на прага. – Тук няма Алисън.
– Нищо де – отвърна Вик и се ухили. – Аз съм Вик. Това е Ен. – След миг момичето се усмихна в отговор. Вик носеше бутилка бяло вино в найлонова торбичка, което беше свил от кухненския шкаф на родителите си. – Къде да занеса това?
Момичето се отдръпна и ни направи път да влезем.
– Кухнята е в дъното. Остави го на масата, при другите бутилки. – Тя имаше златна чуплива коса и беше много красива. В коридора беше тъмно, но аз пак видях, че е много красива.
– А ти как се казваш? – попита Вик.
Тя отвърна, че се казва Стела, и той се ухили с кривата си белозъба усмивка и й каза, че това май е най-красивото име, което е чувал. Лицемерно копеле. А най-лошото беше, че го каза съвсем, съвсем искрено.
Вик тръгна да остави виното в кухнята, а аз надникнах в стаята отпред, откъдето се носеше музиката. Вътре танцуваха хора. Стела влезе и също започна да танцува – поклащаше се сама, а аз я гледах.
Бяха ранните години на пънка. На нашия грамофон пускахме „Адвертс”, „Дъ Джем”, „Странглърс” и „Клаш”, и „Секс Пистълс”. На чужди купони можеше да чуеш „ЕЛО” или „10сс”, или „Рокси Мюзик”. Дори малко Бауи, ако имаш късмет. По време на германската обмяна на опит единствената плоча, която се споразумяхме да вземем, беше на Нийл Янг „Жътва”, с песента „Сърце от злато”. Въртяхме я през цялото пътуване, като рефрен: Океана прекосих заради сърце от злато…
Но музиката, която звучеше в тази стая, ми беше напълно непозната. Приличаше на една немска техно поп група, „Крафтверк”, и малко на плочата, която получих за последния си рожден ден. На нея бяха записани странни звуци, създадени в радиофоничната работилница на Би Би Си. Все пак ритъмът беше добър и пет-шест момичета в стаята се извиваха изящно на него, но аз гледах само Стела. Тя сияеше.
Вик мина покрай мен и влезе в стаята. Държеше кутийка с бира.
– В кухнята има пиячка – рече ми той, после отиде при Стела и я заговори. Не чувах какво си казват заради музиката, но знаех, че в този разговор няма място за мен.
По онова време не обичах бира. Отидох да видя дали има нещо, което бих пил. На масата в кухнята стоеше голяма бутилка с кока-кола и аз си налях в пластмасова чашка. Не посмях да кажа нищо на двете момичета, които разговаряха в слабо осветената кухня. Те бяха развълнувани и ужасно хубави. И двете имаха много черна кожа и лъскава коса, и бяха облечени като кинозвезди. Говореха с чужд акцент. Определено не им бях на нивото.
Започнах да обикалям с чашата кола в ръка.
Къщата беше по-дълбока, отколкото изглеждаше отвън, по-голяма и с по-сложно разположение. Стаите бяха слабо осветени – надали тук имаше крушка, по-силна от четирийсет вата – и във всички имаше хора: доколкото си спомням бяха само момичета. Не се качих на горния етаж.
В зимната градина заварих самò момиче с дълга и права, която беше така светла коса, че чак белееше. Тя седеше до масичка със стъклен плот, стискаше длани пред себе си и се взираше в градината отвън и в сгъстяващия се мрак. Изглеждаше тъжна.
– Може ли да седна тук? – попитах и посочих с чашата. Тя поклати глава и сви рамене, за да покаже, че й е все едно. Седнах.
Вик мина покрай вратата на зимната градина. Говореше със Стела, но ме видя да седя срамежливо до масата и отвори и затвори длан в смешния жест на говореща уста. Говори. Да бе…
– Ти оттук ли си? – попитах момичето.
Тя поклати глава. Беше с изрязана сребриста блузка и аз полагах усилия да не зяпам гърдите й.
– Как се казваш? – продължих. – Аз съм Ен.
– Уейн на Уейн – рече тя, или поне така чух. – Аз съм втора.
– Доста… особено име.
Тя се вгледа в мен с огромните си влажни очи.
– То показва, че и предшественицата ми се казва Уейн и съм длъжна да докладвам на нея. Аз няма да се размножа.
– Е, ами не е ли раничко за това?
Тя разтвори длани, вдигна ги над масата и разпери пръсти.
– Виждаш ли? – Кутрето на лявата й ръка беше изкривено и раздвоено на връхчето на две по-мънички връхчета. Малка деформация. – Когато ме завършили, трябвало да решат дали да ме задържат или да ме елиминират. Извадила съм късмет. Сега пътувам, а по-съвършените ми сестри останаха у дома в стаза. Те бяха първи. Аз съм втора. Скоро трябва да се върна при Уейн и да й кажа какво съм видяла. Всичките ми впечатления от това ваше място.
– Аз всъщност не живея в Кройдън – отвърнах. – Не съм оттук. – Зачудих се дали не е американка. Нямах никаква представа за какво говори.
– Както каза – и двамата не сме оттук – съгласи се тя. Сви шестпръстата си лява ръка зад дясната, сякаш за да я скрие. – Очаквах да е по-голямо и по-чисто, по-пъстро. Но все пак е невероятно.
Прозя се, като покри уста с дясната си длан, но само за миг, и пак я отпусна на масата.
– Вече се изморих от пътешестване и понякога ми се иска да свърши. На една улица в Рио, на Карнавала, ги видях на един мост – бяха златни, високи, с фасетъчни очи и криле, и така се зарадвах, че едва не хукнах към тях, но се оказа, че са само хора с костюми. Попитах Хола Колт: „Защо толкова много се опитват да приличат на нас?”, а тя отвърна: „Защото се мразят, целите са розови и кафяви и са толкова малки”. Точно така се чувствам и аз, дори аз, а още не съм възрастна. Това е като свят на деца или на елфи. – Усмихна се и добави: – Хубаво е, че никой от тях не може да види Хола Колт.
– Хмм – обадих се аз, – искаш ли да танцуваме?
Тя веднага поклати глава.
– Не е позволено. Не бива да правя нищо, което може да повреди собствеността. Аз съм на Уейн.
– А искаш ли нещо за пиене?
– Вода – отвърна тя.
Върнах се в кухнята, налях си още кока-кола и напълних чаша с вода от чешмата. Излязох в коридора и тръгнах към зимната градина, но тя вече беше празна.
Помислих си дали не е отишла до тоалетната или може би все пак бе решила да потанцува. Върнах се в предната стая и се вгледах вътре. Тя беше претъпкана. Още момичета бяха дошли да танцуват, както и няколко момчета, които не познавах, но изглеждаха по-големи от мен и Вик. Те стояха на разстояние от момичетата, но Вик държеше ръката на Стела, докато танцуваха, и когато песента свърши, той я прегърна небрежно, почти собственически, за да не му я отмъкне някой.
Чудех се дали момичето, с което бях разговарял в зимната градина, не се е качило горе, тъй като явно я нямаше на този етаж.
Влязох в дневната, която беше точно срещу стаята, в която танцуваха, и седнах на дивана. Там вече седеше момиче. Беше с тъмна, къса коса на бодлички и имаше някак нервозни маниери.
Говори, сетих се аз.
– Ами, тази чаша вода ми е излишна, искаш ли я?
Тя кимна, протегна ръка и пое чашата крайно внимателно, сякаш не беше свикнала да взима разни неща и не се доверяваше както на зрението си, така и на ръцете си.
– Харесва ми да съм турист – рече момичето и ми се усмихна колебливо. Имаше разстояние между предните зъби и отпи от водата, както възрастен отпива хубаво вино. – Последния път ходихме до слънцето, плувахме в басейни от огън с китовете. Чухме техните истории и треперихме от студа на космоса, после се гмурнахме по-надълбоко, където е най-горещо и се стоплихме. Исках пак да ида там. Наистина. Много неща не успях да видя. Вместо това дойдохме на планета. На теб харесва ли ти?
– Кое?
Тя направи неясен жест към стаята – към дивана, креслата, завесите и незапалената газова камина.
– Ами хубаво е май.
– Казах им, че не искам да ходя на планета – рече тя. – Моят родител-учител не ми обърна внимание. Трябва да се учиш, така ми каза. А аз отвърнах: „Мога да науча повече в слънцето, или в бездните. Джеса преде мрежи между галактиките. И аз искам да го правя. Но никой не те пита и затова дойдох на планета. Моят родител-учител ме обгърна и се озовах тук, в тази гниеща буза месо, окачена на скелет от калций. Когато се въплътих, усетих разни неща в себе си – потрепват, изпомпват и се свиват. Тогава за първи път поех въздух през устата, задействах гласните струни и казах на моя родител-учител, че искам да умра, защото знаех, че това е неизбежната стратегия за бягство от този свят.
На китката й имаше наниз черни мъниста и тя си играеше с тях, докато говореше:
– Но знанието е тук, в месото – рече тя, – и аз съм твърдо решена да се уча.
Вече седяхме близо до средата на дивана. Реших да я прегърна, но небрежно. Щях да протегна ръка по облегалката и постепенно да я смъквам съвсем незабележимо, докато я докосна. Тя каза:
– Например течността в очите, когато светът се размазва. Никой не ми каза за това и още не разбирам. Докосвала съм гънките на Шепота, пулсирала съм и съм се носила с тахионните потоци, и все пак не разбирам.
Тя не беше най-красивото момиче тук, но беше достатъчно хубава, а и беше момиче. Смъкнах леко и колебливо ръка, за да докосна гърба й, а тя не ми каза да я махна.
Тогава Вик ме извика от коридора. Прегръщаше покровителствено Стела и ми махаше. Поклатих глава, за да му покажа, че ми излиза късметът, но той продължи да крещи името ми и аз неохотно станах от дивана и тръгнах към вратата.
– Какво има?
– Ами, виж сега. Това парти – рече извинително Вик. – Не е онова, за което си мислех. Поговорих със Стела и го установих. По-скоро тя ми го обясни. Попаднали сме на друго парти.
– Господи, загазихме ли? Трябва ли да си вървим?
Стела поклати глава, а той се наведе и я целуна нежно по устните.
– Ти искаш да остана, нали, скъпа?
– Знаеш, че искам – отвърна тя.
Той пак погледна към мен и се усмихна с белозъбата си мошеническа, любвеобилна усмивка, наполовина в стил изкусен тарикат, наполовина в стил чаровният принц.
– Не се тревожи. Те всички са туристи. Нещо като обмяна на опит, нали се сещаш? Както когато ходихме в Германия.
– Така ли?
– Ен. Трябва да говориш с тях. А това означава, че трябва да ги слушаш. Схващаш ли?
– Ама аз говорих. Вече говорих с две от тях.
– И докъде я докара?
– Точно тогава ти ме извика!
– О, съжалявам. Исках само да те осведомя.
Потупа ме по рамото и се отдалечи със Стела. После двамата се качиха на горния етаж.
Разберете ме правилно, всички момичета на този купон, в здрача, бяха хубави; всички имаха съвършени лица, но по-важното е, че притежаваха и онази странност в пропорциите, онази уникалност или човешка особеност, която прави красотата нещо повече от манекен на витрина. Стела беше най-красивата от всички, но тя, разбира се, беше с Вик, а те се качиха горе и така щеше да става винаги.
Сега на дивана седяха няколко души и говореха с момичето с раздалечените зъби. Някой каза шега и всички се засмяха. Сигурно трябваше да се опитам да се настаня отново до нея, но тя май не очакваше да се върна или не й пукаше за мен, затова излязох в коридора. Погледнах към танцуващите и пак се зачудих откъде звучи музиката. Не виждах нито грамофон, нито тонколони.
Върнах се пак в кухнята.
Уместно е да влезеш в кухнята на парти. Не е нужно да се извиняваш, че си там, а на точно този купон нямаше и следа от нечия майка. Огледах бутилките и кутийките на масата и си налях един пръст перно на дъното на пластмасовата чаша, като я допълних с кока-кола. Пуснах и две кубчета лед, а после отпих с наслада от сладката смес.
– Какво пиеш? – попита момичешки глас.
– Перно – отвърнах. – Има вкус на анасон, само че е алкохол. – Не й казах, че съм решил да го опитам само защото на плоча с концерт на „Велвет Ъндърграунд” някой от тълпата крещеше, че иска перно.
– Може ли и за мен? – Налях още едно перно и добавих кока-кола. Подадох й чашата. Косата й беше меднокестенява и се спускаше на букли. Вече е рядкост да видиш такава прическа, но тогава се срещаше често.
– Как се казваш? – попитах.
– Триолет – отвърна тя.
– Хубаво име – отбелязах, макар да не бях сигурен в това. Тя обаче беше хубава.
– Стихотворна форма е – рече тя гордо. – Като мен.
– Ти да не си стихотворение?
Тя се усмихна и погледна надолу и встрани, като че ли малко свенливо. Профилът й беше съвсем равен – съвършен гръцки нос се спускаше в права линия от челото. Предната година в училище поставяхме „Антигона”. Аз бях вестителят, който носи на Креон новините за смъртта на Антигона. Сега, като гледах носа й в тази кухня, се сетих за пиесата и за рисунките на Бари Смит в комиксите за Конан. След пет години щях да си мисля за предрафаеловите мадони, за Джейн Морис и за Лизи Сайдъл. Но тогава бях само на петнайсет.
– Значи си стихотворение? – попитах пак.
Тя задъвка долната си устна.
– Ако така ти харесва. Аз съм стихотворение или мотив, или раса, чийто свят е бил погълнат от морето.
– Не е ли трудно да си три неща едновременно?
– Как се казваш?
– Ен.
– Значи ти си Ен – рече тя. – И си мъж. И си двукрак. Не е ли трудно да си три неща едновременно?
– Но това не са различни неща. Искам да кажа, че не си противоречат. – Много пъти бях чел тази дума, но до тази нощ не я бях изричал и затова излезе с грешно ударение. Противоречат.
Тя носеше тънка рокличка от бяла, подобна на коприна тъкан. Очите й бяха светлозелени, цвят, който сега би ме накарал да заподозра наличие на цветни лещи, но това беше преди трийсет години, тогава всичко беше различно. Спомням си, че се чудех какво правят Вик и Стела на горния етаж. Бях сигурен, че са в някоя спалня, и толкова силно завиждах на Вик, че чак ме болеше.
И все пак аз говорех с това момиче, макар и пълни глупости, дори и името й да не беше точно Триолет (моето поколение нямаше хипарски имена: Дъгите, Изгревите и Луните бяха излезли от мода преди шест, седем или осем години). Тя заговори:
– Знаехме, че всичко скоро ще свърши, затова го събрахме в поема, за да разкажем на вселената кои сме били и защо сме били тук, и какво сме казали и направили, помислили, мечтали и за какво сме копнели. Обгърнахме мечтите си в думи и ги подредихме така, че да живеят вечно и да са незабравими. След това изпратихме поемата като енергиен поток, да чака в сърцето на звезда и да излъчва нашето послание с пулсациите в електромагнитния спектър, докато не дойде време, когато в светове, отдалечени на хиляди слънчеви системи, разчетоха модела и той се превърна отново в поема.
– А после какво стана?
Тя ме погледна със зелените си очи, сякаш се взираше в мен от своята маска на Антигона; но нейните бледозелени очи бяха различни, по-дълбоки, част от маската.
– Чуеш ли стихотворение, то те променя – каза ми тя. – Те го чуха и то ги колонизира. То ги наследи и ги насели, ритъмът му стана част от начина им на мислене; образите завинаги промениха техните метафори; стиховете, структурата, вдъхновението се превърна в техен живот. След поколение децата им се раждаха със знанието за поемата и рано или късно, ако така продължава, вече няма да се раждат деца. Ще съществува само стихотворението, ще добие плът и ще закрачи, ще се разпростре през необятното познато.
Аз се приближих, докато кракът ми не се притисна в нейния. Тя като че ли нямаше нищо против, сложи длан на ръката ми с топлота и аз усетих, че се усмихвам.
– На някои места сме добре дошли – каза Триолет, – на други ни смятат за отровни бурени или за болест, за нещо, което трябва да бъде сложено под карантина и унищожено. Но къде свършва заразата и къде започва изкуството?
– Не зная – отвърнах, още се усмихвах. Чувах как непознатата музика пулсира, пръска се и гърми в предната стая.
Тя се облегна на мен и тогава – предполагам, че беше целувка… предполагам. Притисна устни в моите и след това се отдръпна доволна, сякаш вече ме беше белязала със себе си.
– Искаш ли да го чуеш? – попита ме тя и аз кимнах; не знаех какво ми предлага, но бях сигурен, че имам нужда от всичко, което пожелае да ми даде.
Тя започна да шепне нещо в ухото ми. Най-странната поезия, която съм чувал – разбираше се, че е поезия, дори да не знаех езика. Когато чуете Омировите стихове на гръцки, знаете, че са поезия, макар да не разбирате и дума. Чувал съм полска поезия, инуитска поезия и винаги знам, че е точно това. Тя шепнеше така. Не знаех езика, но думите й се разливаха в мен съвършени, а в ума си виждах кули от стъкло и диаманти, виждах хора със светлозелени очи; и с всяка сричка усещах прииждането на океана.
Вероятно я целунах както трябва. Не помня. Помня, че исках да го направя.
И тогава Вик ме разтърси здравата.
– Хайде! – извика той. – Бързо. Хайде!
Съзнанието ми се завърна от хиляди мили.
– Идиот. Хайде. Размърдай се – каза той и ме изруга. В гласа му имаше гняв.
За първи път тази вечер разпознах една от песните, които звучаха в предната стая. Тъжен вой на саксофон, следван от порой плавни акорди и мъжки глас запя за синовете на тихата ера. Исках да остана и да чуя песента.
– Не съм приключила. Има още от мен – каза тя.
– Съжалявам, сладурче – отвърна Вик, но вече не се усмихваше. – Ще довършиш друг път. – Стисна ме за лакътя, изви го и ме задърпа от стаята. Не се противих. От опит знаех, че Вик може да ме смачка от бой, ако реши. Не би го направил, ако не е разтревожен или ядосан, а сега беше точно ядосан.
Излязохме в коридора и той отвори входната врата. Аз хвърлих последен поглед през рамо, с надеждата да видя Триолет на прага на кухнята, но нея я нямаше там. Видях обаче Стела, стоеше на върха на стълбите. Взираше се във Вик и аз зърнах лицето й.
Това се случи преди трийсет години. Забравил съм доста неща, ще забравя още, а накрая ще забравя всичко; но ако изобщо вярвам в задгробния живот, за мен той не е изпълнен с псалми или химни, а с едно-едничко нещо: не мога да повярвам, че някога ще забравя този момент, че ще забравя изражението на Стела, докато гледаше как Вик бяга от нея. Дори в смъртта ще ги помня.
Дрехите му бяха раздърпани, по лицето му имаше следи от червило, а очите му…
Не бихте искали да вбесявате вселената. Обзалагам се, че тогава вселената би ви погледнала точно с такива очи.
Побягнахме, аз и Вик, от онзи купон и от туристите, от здрача, бягахме, сякаш по петите ни се сипеха мълнии, лудо търчахме из преплетените улици, провирахме се през лабиринта и не поглеждахме назад, не спряхме, докато не останахме без дъх; накрая все пак спряхме, пъхтяхме, неспособни да продължим. Всичко ни болеше. Опрях се на една стена, а Вик повърна продължително и с напъване в канавката.
Избърса си устата.
– Тя не беше… – замълча.
Поклати глава.
После каза:
– Нали разбираш… Има едно нещо. Когато стигнеш толкова далеч, колкото посмееш. Ако идеш по-натам, вече няма да си ти? Ще си човекът, който е направил онова? Има места, където просто не можеш да пристъпиш… Мисля, че това се случи с мен тази нощ.
Реших, че знам за какво говори.
– Искаш да кажеш, че си я изчукал?
Той ме удари силно с кокалчета по слепоочието и извъртя болезнено юмрук. Помислих си, че ще се сбием – и ще загубя, – но той свали ръка и се отдръпна от мен, като издаде тих, гъргорещ звук.
Погледнах го изненадан и осъзнах, че плаче. Лицето му беше алено, а по бузите му бяха размазани сълзи и сополи. Вик плачеше на улицата, плачеше неудържимо и неутешимо като малко дете. Отдалечи се от мен със сведени рамене, забърза надолу по пътя и вече не можех да виждам лицето му. Чудех се какво ли се е случило на горния етаж, че да се държи така и да се изплаши толкова, но нищо не можах да измисля.
Уличните лампи се включиха една по една. Вик се препъваше пред мен, аз се влачех след него в здрача и краката ми отмерваха ритъма на поемата, която, колкото и да се опитвах, не можех нито да си спомня, нито да повторя.
Свързани заглавия
Нийл Геймън: Късите разкази са миниатюрни прозорци към други светове и умове
„Артлайн Студиос“ е третото българско издателство, което публикува Нийл Геймън
Нийл Геймън: Защо трябва да гледате и четете „Зимна приказка в Ню Йорк“
„HarperCollins“ ще публикува „Книга за гробището“ като комикс
Нийл Геймън: Книгите са свещени
Забраниха „Никога, никъде, никой“ на Нийл Геймън в американско училище
Нийл Геймън: Има възрастни, които могат да унищожат любовта на децата към книгите завинаги
Нийл Геймън създаде книга заедно със свои почитатели
Кръщават улично платно на книга на Нийл Геймън
Излезе „The Ocean at the End of the Lane” от Нийл Геймън
Нийл Геймън си взима почивка от социалните мрежи за 6 месеца
Нийл Геймън: Написах роман, който нямах намерения да пиша
Известни писатели за литературната критика
Осемте правила за писане на Нийл Геймън
7-годишният Нийл Геймън: Преди знаех какво е философия, но сега съм забравил
„М като Магия“ тук
