Начало / Любопитно / „Речни чудовища” от Джереми Уейд (анотация и откъс)

„Речни чудовища” от Джереми Уейд (анотация и откъс)

Това е истински разказ за създания с митологичен статус, много от които с репутация на човекоядци и канибали. Истории за африкански шамани, речни духове и много, много странни риби. Чудновати същества с пипала, змиевидни тела и наименования като тигров голиат, гунч и пирайба… За Джереми Уейд, „най-великия въдичар и изследовател на своето поколение“, тези хищници са страст за цял живот, като целта му е те да бъдат уловени, документирани и върнати обратно, откъдето са дошли. Невероятно приключение по кривата на времето, в което началната отправна точка за дестинации като Амазония, Конго и Хималаите са стари вестникарски изрезки, антикварни книги и местни легенди.
Смятате ли, че следващия път бихте влезли в язовира, дори до глезените, при положение, че до вас може да доплува лишен от люспи персонаж, с дълги мустаци и подобна на пещера уста, приличащ повече на дело на откачен генетик, отколкото на риба, своеобразна кръстоска между гол охлюв и змия… През XVI век швейцарският натуралист Конрад Геснер описва, че в корема на огромен представител на този вид били открити човешка глава и ръка със златни пръстени. Баснословните размери на подобен сом, надвишаващ 300 килограма и 4 метра, придават на рибарските истории правдоподобност и смразяващи краски.
Други пък като амазонската арапайма – митичен 4.5-метров звяр, дишащ въздух – са красиви убийци. Независимо от красивата си външност обаче, „червената риба“, кръстена от местните индиански племена така заради оцветяването на идеално оформените й люспи, може да бъде обвинена в действия, водещи до празни канута и безследно изчезнали рибари.
Каквато и да е историята, едно е сигурно, Джереми Уейд няма да остави нещата така, а ще ги разплете докрай. От нас се иска само да следваме нишката в лабиринта от приключения, разкази на очевидци и рибарски такъми. Потопете се в този съвременен бестиарий, населен с реални същества.

За автора:
Джереми Уейд е зоолог и водещ на световната хитова документална поредица „Речни чудовища“ по Animal Planet, бивш учител по биология и пътешественик до най-отдалечените реки и езера по света в продължение на 30 години. Публикувал е статии в The Times, Guardian, Sunday Telegraph и BBC Wildlife. Предишната му книга „Някъде по лудата река“ (в съавторство с Пол Бут) излиза през 1992 г. и е посрещната със звездни ревюта. Преди „Речни чудовища“ Джереми създава две документални поредици за „Дискавъри Европа“: „На риба в джунглата“ (2002, по Амазонка) и „На риба в джунглата – Индия“ (2005). И двата сериала са излъчени по цял свят. Живее в Южна Англия.

ОТКЪС

Преди 25 години прочетох, със зяпнала уста, за една по-различна риба: чудовище с размерите на борец по сумо с трисантиметрови зъби, способно да отрязва като с бръснач 2.5-килограмови късове месо от плячката си, обикновено с фатални последици. Беше средата на осемдесетте години, когато цунамито от ужас, преминало през света благодарение на „Челюсти“, все още се въртеше в колективния ум на хората. Дори и след като бяхте проверили под леглото, нямаше как да бъдете напълно сигурни, че някоя голяма бяла акула няма да изникне на повърхността на кошмарите ви. Единствената ми утеха бе, че големите бели акули не се качват по теченията на реките. Но онази риба го правеше, и то в реки, където според страниците, които трепереха в ръцете ми, отхапваше парчета от всичко, което й попаднеше пред очите, в това число и от хора. Една от най-любимите й закуски, пишеше авторът, бяха полюшващите се гениталии на минаващите наблизо плувци.

Не ставаше дума за Плиний Стари, пишещ през I век, нито за някакъв калугерски том, а за белгийски лекар – доктор Анри Жиле, който през 40-те бе написал книга, озаглавена „Спортният риболов по света“. Рибата, която описваше, бе тигровият голиат (Hydrocynus goliath), живееща в Екваториална Африка в река Конго. В своите 36 години опит на пътуващ здравен инспектор Жиле е уловил доста от тях, някои с тегло до 40 килограма, но пък и е изпуснал доста – включително и една, която, както твърди, е била два пъти по-тежка. Така че защо – 40 години по-късно и след като светът вече бе достатъчно отворен благодарение на евтините и безпрепятствени туристически маршрути, предлагани на всяка крачка – не успявах да открия и една публикувана фотография на това чудовище, нито такова фигурираше в програмата и на едно предаване по естествена история?

Открих, че съществуват полети до Киншаса, които обаче обслужваха основно бизнесмени с тлъсти служебни сметки и дипломати и струваха от три до четири пъти повече от цените до Индия или където и да е другаде по света. На всичко отгоре научих, че щях да се нуждая от джобове, пълни с петдесетдоларови банкноти, за да си откупя обратно паспорта от имиграционните власти и да наддавам за багажа си, вещ по вещ, за да го освободя от митницата. Цялата идея беше обречена още в самото си начало. Когато три години по-рано се бях завърнал от Индия, измършавял и изтощен, но с една-две истории за големи риби в джоба и няколко останали банкноти от смешната сума, която бях взел със себе си в началото на пътуването, си мислех, че щом съм преживял нещо подобно – мизерните нощни приюти, гъмжилото от влакове, дните, прекарани в непрестанни проблеми заради диарията – значи мога да преживея всичко. Също така бях въоръжен с познанието, че с малко повече пари Индия беше страна, в която човек може да живее доста удобно. Нищо обаче не можеше да ме
подготви за Конго. От момента, когато кракът ми за пръв път стъпи в Африка и вдъхнах горещия, полутечен въздух, наситен с мирис на дърво и дим, се усетих като риба на сухо: блъсканицата на летището, дългото нощно пътуване с кола, последвано от заплахи от страна на помощника на шофьора на таксито, когато отказах да им дам повече от сумата, за която се бяхме споразумели, и претърсването на границата, продължило повече от час („Хубав сак… Хубави обувки… “), след което ми заявиха: „Ако отидете някъде без предварително разрешение, господин учителю, ще си имате неприятности“.

На следващата вечер бях един от 33-мата души, свити под парче найлон в каросерията на камион, когато заседнахме на едно мочурливо място в гръмотевичната буря. На още по-следващата нощ навлязохме в близкото градче, където се озовах в гореща бетонна стаичка, която вонеше на урина и не разполагаше нито с течаща вода, нито с осветление. Не можех да си представя как ще издържа в продължение на два месеца по този начин, така че още тогава се изкуших да се върна. Ала животът зад мен също не беше особено очарователен, така че реших да не мисля много-много и вместо това да се опитвам да преживявам някак ден за ден.

Добрах се до реката след две седмици – чакайки камиони, които никога не идваха, спейки в бордеи, гъмжащи от плъхове и въшки – единствените места със свободни стаи. Ядях насила парлива паста от маниока – един от основните източници на въглехидрати в менюто в тази страна, а така също и почернели рибешки трупове, продавани по пазарските сергии – риби, които ми напомняха защо бях отишъл там.

Видът на реката едновременно повиши настроението ми и успя да ме притесни. Онова, което в началото ми се бе сторило като далечния бряг, се оказа просто остров. Истинският бряг беше затулената в омара сиво-зелена ивица на далечния хоризонт. Винаги съм намирал големите водни пространства за особено заплашителни: как е възможно човек да открие нужната му риба в толкова много вода? Това бе и причината, поради която имах навика да се придържам към реките, но ето че сега пред мен се простираше нещо като вътрешно море. Три дни по-късно се пържех надолу по течението на поредица от салове, бутани от високия Полковник Ебея, плаващ град, побиращ две хиляди пътници и популация от животни, които нарастваха с всеки час, докато ни пресрещаха грубо издялани канута, продаващи опушени маймуни и варени крокодили.

Като човек, който не принадлежи към африканската раса, беше невъзможно да остана незабелязан, така че непрестанно се налагаше да отговарям на мъже с цивилни дрехи, които очевидно не бяха съвсем обикновени цивилни, какво правя тук. Отговорът ми, че искам да уловя мбенга, местното наименование на тигровия голиат, никога не успяваше да ги убеди напълно. След два дни се присъединих към неколцина други в една издялана от дънер лодка, която се отдели от движещия се речен параход и се отправи към някакво село на брега. Тук вождът, каквато е традицията, ме взе под крилото си, а брат му ме отведе със себе си на риболов. Един ден прекосихме реката до големия централен остров, където нещо удари сребристата блесна, която замятах, и изскочи на повърхността с фонтан от пръски, докато изплюваше куката. Това беше единственият път, когато успях да закача нещо за целия период, в който се намирах там, отчасти защото кануто и братът рядко бяха на разположение и отчасти
поради това, че макар дъждовете да бяха престанали, реката все още беше пълноводна и рибата се бе пръснала из околната наводнена гора. Дори рибарите, ловуващи с мрежи, не улавяха почти нищо, така че и храната бе оскъдна. Казаха ми, че ако остана за още два месеца, ще успея да уловя голиат, но за да се добера навреме до Банги за обратния полет до дома, трябваше да тръгвам час по-скоро.

Следващото пътешествието до Конго беше също катастрофа. Дестинацията ми този път бе Народна република Конго, бившата френска колония западно от Заир, намираща се в приятелски настроената част от реката. Но за пореден път условията бяха невъзможни: водата
приличаше на гъста кафява супа, от която не успяхме да извадим нищо. Сетне закъсахме на стотици километри нагоре по течението. Накрая успяхме да отплаваме надолу на дървен сал, направляван от малък влекач под капитанските умения на некомпетентен пияница. Бях успял да убедя Мартин да се присъедини за това приключение, отдаващо се веднъж в живота ти, и предварителните ми описания започваха да отговарят на истината. Документалният филм за телевизията, който трябваше да подготвим, така и не беше завършен. У нас с Пол Бут обаче има упорита жилка. Щом щастието нямаше да ни се усмихне в телевизията, тогава зад всичко това стоеше интересна книга. Единственото, от което се нуждаехме, за да доведем историята до благополучен финал, бе малкият проблем с рибата. Вече ни беше известно кога е правилният сезон за риболов, така че планирахме завръщането си там за следващата година.

Реваншът ни отново започна зле. В удобните за риболов плитчини по притоците се плава трудно заради пясъчните наноси, което се усложни още повече от първата повреда на двигателя на влекача, а това означаваше, че няма как струпването от баржи да продължи с лекота нагоре по течението. През по-голямата част от времето се движехме със скоростта на бавен пешеходец, а в други случаи почти не напредвахме. На някои места и най-малкото поместване на носа ни усукваше неподвижно в средата на нищото. Достигнахме целта си след две седмици, като готвехме под насмоления брезент на колибата на борда и спяхме на койките долу. След това, веднъж щом успяхме да си възвърнем физическата и умствената енергия, нещата се подобриха. Разположихме лагера си в едно крайбрежно село, управлявано от вожд с мек нрав, след което се захванахме с риболов.

Селяните ни уверяваха, че времето и мястото са правилни за улов на мбенга. Живата стръв, която улавяхме с труд и замятахме под наносите в джобовете на водовъртежите, обаче не успя да привлече ничий интерес, като същото се оказа вярно и за изкуствените примамки, които проблясваха и вибрираха изкусително. Как беше възможно такъв див хищник да е толкова лукав? Бяхме отписали стария белгийски доктор като одъртял некадърник, чиито резултати с променлив успех с лекота можеха да бъдат надминати от модерното оборудване и съвременните ни познания. По всичко изглежда обаче, че бе напълно прав за неуловимата природа на голиата. Разговаряхме с един стар рибар, който навремето ги беше улавял на линия без прът, който ни каза да използваме мъртва риба на дъно – не цялата, а парчета рибешко месо. Съмнявайки се, че това ще изкуши плуващия близо до повърхността хищник, все пак опитахме, след като така и така бяхме ударили на камък с всичко останало.

Настанихме се надолу по течението на един пясъчен нанос, където бързеят завиваше от едната страна на реката до другата. Въпреки големите тежести течението отнасяше стръвта ни надолу и я избутваше в края на един вир. Макар че мястото изглеждаше „зарибено“, не очаквах кой знае какво, така че се стреснах, когато макарата ми оживя и започна да се развива. Застопорих аванса и без да забравям, че имаше доста развито влакно, спринтирах по изгарящия пясък, като държах пръта високо над главата си. Секунди по-късно повърхността се разкъса от една озъбена муцуна, покрита с пръски, докато аз не спирах да тичам, за да обера корема на влакното. Сетне рибата започна да ме тегли, дърпайки се през потока като хвърчило във вихрушка, а аз се борех да набера влакното на макарата. По някакво чудо, независимо от неспирните й скокове с щракащи челюсти, вбесената твар остана закачена точно до момента, когато Пол заби канджата под устата и и я издърпа на пясъка.

Легнала пред нас, рибата приличаше на ярко кюлче гравирано сребро, прекъсващо в избликнало алено в долната част на подобната й на знаме опашка. Останалите й перки, до една настръхнали гордо и закривени в предния си край, приличаха на метални остриета. Всичко в тази риба напомняше за това как разсича водата – и плътта на жертвите си. В края на краищата нямаше как човек да пренебрегне тези зъби, така диаболични и напомнящи машинни части. Изглеждаше почти нереална – създание, което бе толкова невъзможно, че дори нямаше как да си го измислил. Но си стоеше там – думите на доктор Жиле от плът и кръв. И дори и някога да бях изпитвал някакви съмнения по отношение на думите на Лиандър Дж. Маккормик, покорения от възхищението си преводач и редактор на Жиле, то вече не можеше и да става дума за нещо подобно. Въз основа на онова, което бе прочел, Маккормик обявяваше, че „големият голиат е възможно най-трудната за закачане и изваждане риба“. За залавянето на тази 17.5-килограмова риба се бяха наложили три експедиции и общо шест години.

Върнахме се в Англия и прекарахме следващата година в писането на книгата, чрез която тази невероятна риба улови въображението на цяло едно поколение от въдичари. И все пак ми оставаше лекото, дразнещо разочарование, усещането за недовършена работа. Моят голиат, макар и впечатляващ, беше със средни размери. Част от мен не искаше никога повече да стъпва в Конго, но другата част знаеше, че се налага да го сторя. Междувременно човекът в огледалото остаряваше и осъзнавах, че ще настъпи времето, когато нито физически, нито умствено ще мога да го постигна. Може би животът все пак беше твърде кратък за осъществяването точно на тази моя мечта.

Възможността да се завърна в Конго дойде с втория сезон на „Речни чудовища“. Съществува ограничен списък с кандидати по света, така че нямаше как и голиатът да не бъде подложен на разискване. Да покажем едър екземпляр по телевизията можеше да се окаже невероятен фурор, но пък шансовете да не успеем бяха твърде големи. И макар сам да мога да оцелея край всяка река без почти никакви финансови вложения, дневните разходи за издръжката на телевизионен екип в полеви условия, плюс оборудването, са изключително високи. За да имаме поне някаква възможност за успех, трябваше да въведем икономии и да заснемем втори филм в Конго по същото време, но за сомовете. Все пак щяхме да разполагаме най-много с три седмици, в това число и времето за пътуване и допълнителните снимки за улавянето на голиат.

Пристигнахме в Бразавил през август 2009 г., планирайки да се запасим с провизии и незабавно да се отправим нагоре по реката. Бях положил усилия да не изоставам с новините около настъпилите промени в Централна Африка през последните две десетилетия, откакто за последно бях посещавал тези места, но всичко ми се струваше особено драматично дори по извънредните за тези райони стандарти.

„Речни чудовища” тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

while-justice-sleeps-1620661073

Отхвърлена от издателите книга стана бестселър

Политическият трилър влезе сред най-четените на „Ню Йорк Таймс” While Justice Sleeps е дело на …