Начало / Автори / „Кой си ти?“ – попита го Дяволът

„Кой си ти?“ – попита го Дяволът

„На училище тръгна много малък. Не беше навършил още 6 години. Не искаха да го запишат. Не само на години беше малък, но и на ръст беше дребен. Беше слабичък. Баба му го заведе в училището. Христо се върна радостен и още отдалече разправя: „Учителят ме дигна, изпита ме и ми каза: „Браво бе, Измирлийче!“ Ще ме приемат”. Така постъпи Христо в първо отделение. Учеше лесно. Много малко четеше. Повече гледаше да играе. Имаше много другари. Все той им беше главатар. Имаше кученце – Бальо. Името на кученцето му стана прякор. Децата взеха да му викат Бальо. Сетне, когато порасна и започна да пише, от тоя прякор си измисли псевдонима: от Бальо стана Ведбал…”, разказва Елисавета Попатанасова – майка на Христо Димитров Измирлиев.

През ноември 1908 г. Христо заминава в София, където е настанен в дома на дядо си Атанас Кръстев – добър оратор и сам автор на две книги – “Кратко нравствено православно богословие” и “Три слова”. Докато живее там, младият поет се запознава лично с Елин Пелин, Стилиян Чилингиров, Пенчо Славейков и др.

Днес името на автора на „Цветарка”, „Зимни вечери”, „Да бъде ден”, „Братчетата на Гаврош”, „Йохан”, „Глад” и на още десетки поетически шедьоври не говори нищо. Риалити програмите, псевдо новините, откровените политически ласкателства, апатията, които са обсебили до такава степен населението, че социалната несправедливост – сърцевината на поезията на завинаги останалия на 25 години поет, става все по-неразбрана и чужда. Уникалният му поетичен талант е сякаш забравен и ненужен и е единствено част от скучното за учениците учебно съдържание.

На днешния ден  – 17 септември, през 1898 г. е роден Христо Смирненски. Може би най-актуалният поет за България в първите години на ХХІ век.

Предлагаме ви неговата „Приказка за стълбата”, която поетът посвети на всички, които ще кажат: „Това не се отнася до мене!“. Само от време на време някой се сеща да я раздаде на депутатите в парламента – но без резултат. Явно никой не я прочита. Затова нека си спомним за яркия талант на Ведбал, Орезам, Гаврош, Южен Северняк, Нагел Смуглий, Окър-Кокър, Кямил Ефенди, Лорд Вилмон, Лорд Джеймс Шокин…

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

„Кой си ти?“ – попита го Дяволът.
„Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!“
Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата – висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие.
„Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие…“
Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
„Вие мразите онези мъже?“, попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.
„О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!“
Дяволът се усмихна:
„Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам.“
„Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав юноша. . . Но аз съм готов да сложа главата си.“
Дяволът пак се усмихна:
„О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!“
„Слухът си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . .“
„Ти пак ще чуваш!“ успокои го Дяволът и му стори път. „Мини!“
Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го дръпна:
„Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!“
Момъкът се вслуша. Странно – защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря:
„За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!“
Момъкът отчаяно махна ръка:
„Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!“
Дяволът: „Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!“
Момъкът мина още три стъпъла и се вгледа надолу. Дяволът му напомни:
„Виж голите им кървави меса!“
„Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . .“
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си!
„Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци. . .“
„Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоено откуп: дай ми сърцето и паметта си!“
Момъкът махна ръка:
„Сърцето ли? Не!  Това е много жестоко!“
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
„Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си – тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.“
Юношата погледна зелените иронични очи на дявола.
„Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!“
„Напротив – най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?“
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
„Да бъде! Вземи ги!“
. . .И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
„Кой си ти?“ – дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
„Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!“

Творбите на Смирненски тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „USА Today” за най-продаваните книги в САЩ

Седмичната класация на „USA Today” за най-продаваните книги в САЩ бе обновена 1  юли. Изданието …