„Лято на Лилязее“ от Инга Линдстрьом (откъс)

23.07.2012 Любопитно

По това време на деня в малкия магазин за сирене в Гамла Стан – стария град на Стокхолм, бе все още спокойно. Тъкмо за да могат две жени да си побъбрят.
– Всъщност колко дълго ще остане Лина на Лилязее?
Хана тъкмо бе започнала да бърше витрината на щанда. Когато чу въпроса, спря за миг.
– Връща се тази вечер. В събота е абитуриентският ѝ бал – Хана въздъхна превзето. – А после ще изчезне от живота ми.
Свеа я погледна изумено.
– Що за приказки? Мислех, че се радваш за нея.
Животът на дъщеря ти сега започва, целият свят е пред нея.
– Да, а моят живот приключва – побърза да добави Хана.
Тя самата се изненада колко разочаровано звучеше гласът ѝ. После поклати глава:
– Не, не исках да кажа това – заяви, макар че думите ѝ много добре предаваха чувството, което я беше обзело в момента.
Хана вдигна поглед и се опита да обясни на Свеа какво изпитва.
– Имам странното чувство, че тя вече няма нужда от мен.
– Но това би било още по-хубаво – Свеа поклати глава неразбиращо.
Хана не ѝ се разсърди. Самата Свеа нямаше деца и не можеше да разбере тревогите ѝ.
– Престани да хленчиш – смъмри я Свеа, но в очите ѝ грееше лукава усмивка. – По-добре се радвай, че имаш дъщеря, за която не трябва да се тревожиш. Тя ще поеме по своя път.
Хана кимна и се наведе, за да забърше долната част на витрината. В последно време често водеха подобни разговори. Да, Лина щеше да поеме по своя път, Свеа всъщност имаше право. Беше хубаво и напълно нормално дъщеря ѝ да заживее свой собствен живот. С целия си здрав разум обаче не можеше да прогони чувството за самота, което я обземаше при тази мисъл.
Някой влезе в магазина, но Хана беше така вглъбена в мислите си, че не забеляза нищо. Гласът на Свеа я извади от унеса.
– Добър ден. Мога ли да ви помогна?
– Зависи – отговори приятен мъжки глас. – Вие ли сте собственичката на магазина?
Хана се изправи.
– Аз съм собственичката.
Когато се обърна, дъхът ѝ спря за миг. Този мъж изглеждаше добре, имаше руси коси и сини очи. Беше доста по-висок от нея.
– Казвам се Хана Андершон – каза най-сетне.
Мъжът ѝ подаде ръка. Хана я пое механично.
– Аз съм Пер Норденфелт – представи се той. – Идвам от Кунгхолт. Това е на…
– На Лилязее! Знам го! – лицето на Хана грейна. – Точно сега дъщеря ми е там на екскурзия по случай завършването на гимназията. Обади ми се, очарована е от мястото, толкова е хубаво.
„Боже мой, Хана – мина є през ума. – Ей сега ще разкажеш на този непознат колко се страхуваш, че дъщеря ти ще се изнесе от къщи.“ При това в сините очи, които не се откъсваха от нея, се четеше искрен интерес. Тя се покашля, най-сетне отдръпна ръката си, която мъжът все още държеше в своята, и каза делово:
– Какво мога да направя за вас?
За миг мъжът сякаш се смути, преди да заговори по същество.
– Ъъъ… Имам стопанство и наред с другите неща произвеждам сирене от лосово мляко.
Хана се въодушеви.
– Наистина ли? Отдавна търся човек, който да прави сирене от лосово мляко – каза тя. – Все повече клиенти питат за него.
– Ето ме – засмя се мъжът, след което поясни: – Идвам често в града, за да снабдявам ресторантите със свои продукти. Последния път този магазин ми направи впечатление и реших да се поинтересувам.
Хана кимна енергично.
– Да, разбира се! Сиренето от лосово мляко е скъпо, но…
Пер Норденфелт довърши изречението ѝ:
– …в същото време е голям специалитет – той се поколеба за миг. – Когато пак дойда в Стокхолм, ще ви донеса няколко парчета за дегустация, става ли?
– Разбира се, ще се радвам – бързо отговори Хана.
Боже, какви ги говореше?
Това беше най-обикновен разговор между потенциален доставчик и клиент. Нямаше причина да се чувства объркана. И все пак се чувстваше точно така и това съвсем я изнервяше.
– Добре, тогава след четири седмици отново ще дойда.
Когато мъжът се усмихваше, малки бръчици описваха фина мрежа около очите му.
– Сигурен съм, че ще останете очарована.
Мъжът все така не откъсваше поглед от Хана. Отново ѝ подаде ръка.
– Радвам се, че се запознахме, Хана.
На вратата се обърна още веднъж, усмихна ѝ се и излезе.
Двете жени се загледаха след него. Свеа наруши тишината с дълбока въздишка:
– И такъв мъж се крие на село!
– Какво? – Хана се обърна. Краткото посещение на Пер Норденфелт є беше подействало по изненадващ за самата нея начин.
– Срамота е при неговия външен вид – каза Свеа.
– Така ли? – попита Хана объркано. Веднага след това се чу да казва: – Изобщо не забелязах.
– Е, хайде де – закачи я Свеа. – Ако не знаех, че си омъжена, щях да се закълна, че гледаше този Пер Норденфелт доста унесено.
Хана я погледна изумено.
– Омъжена съм поне от сто години! – възкликна тя възмутено.
Не, не искаше да мисли за това, темата беше приключена. Хана спонтанно взе решение.
– И като стана дума, ще изляза. След половин час Стен се връща от Осло. Искам да го изненадам.
Свеа не се предаваше:
– Хайде, признай си, Пер Норденфелт ти харесва и съвестта те гризе.
Хана се усмихна измъчено и сама се зачуди колко неприятно є стана от забележката на помощничката, която с годините се беше превърнала в нейна най-добра приятелка. Разбира се, твърдението на Свеа не отговаряше на истината. Това бяха пълни глупости.
– Просто ще взема Свен – каза Хана. – Ще си прекараме един приятен ден. Време е отново да направим нещо заедно.
Преди Свеа да успее да отговори, Хана припряно попита:
– Нали мога да те оставя сама?
– Разбира се, тръгвай – махна с ръка Свеа. – И се наслади на деня със съпруга си – прибави тя многозначително.
– Така и ще направя – отвърна Хана и сама забеляза колко слабо беше въодушевлението в гласа ѝ.
Сентралсташун – най-голямата жп гара в Стокхолм, се намираше недалеч от малкия магазин за сирене на Хана. Тя тръгна пеш по моста Васаброн, който се извиваше над река Норстрьом и свързваше Нормалм с острова, където се намираше старият град.
Щом погледът ѝ се спря на блестящата вода, Хана изведнъж се зарадва на свободния си ден. Със Стен можеха да хапнат някъде и да обмислят как да прекарат деня заедно.
Хана изпита желание да се наслади на един безгрижен ден край морето. Искаше да усети слънцето върху кожата си и вкуса на солта върху устните си.
Когато пристигна на Сентралсташун, се усмихна сама на себе си и отпъди мисълта, че копнежът по безгрижния живот отдавна се е таял у нея. Понякога се чувстваше много стара и се питаше кога отлетя времето. Междувременно Лина беше пораснала, а много от мечтите и плановете, които някога бяха кроили със Стен, бяха останали в миналото. Той ги бе пожертвал в името на професионалния си успех, а тя се беше задоволила с това, което ѝ оставаше от мъжа ѝ.
Нещо трябваше да се промени. За двамата. Понякога Хана имаше чувството, че не само общите планове, но и любовта им беше останала в миналото. Усети това особено силно, когато Стен…
Не, не искаше да мисли. Това беше най-тъмната глава от техния брак. Тогава за първи път ѝ мина през ума да се раздели с него.