„Масонският код на Българското възраждане” (анотация и откъс)

21.03.2012 Любопитно

Историческото разследване на Румен Василев „Масонският код на Българското възраждане. Великите майстори Антон Йоанович, Иван Селимински, Георги Раковски” вече е по книжарниците. Това е третата книга на автора след „Масонската ложа и братството на Левски” и „Свещеният триъгълник”.

Новото изследване е съсредоточено върху приноса за националното израстване на светли умове, чиито имена знаем бегло от часовете по история в училище, но които не са популярни, а някои са напълно неизвестни. Антон Йованович, Иван Селимински, Петър Берон, Добри Чинтулов, Добри Желязков, Георги Раковски са обединени от две неща – те са двигатели на възрожденското пробуждане в средата на ХІХ век и произхождат от Сливенския край. Поставени в европейския контекст от онова време, те се нареждат до велики личност като Мацини, Гарибалди, Лайош Кошут, Марко Антонио Канини. Това, че всички са членове на революционно по онова време масонско движение, е белег за това, че великите интелектуалци и революционери винаги са намирали път един към друг, независимо от геополитическите и историческите обстоятелства.

„Масонският код на Българското възраждане” не е книга за конспирации, тя има за цел да избърше праха на забравата и да припомни заслужаващите преклонение дела на достойни българи, чиято филантропия и благодетелска нагласа са едни от най-големите дефицити на съвременното ни общество.

…………………………………..

ПРОЛОГ

Ковчегът на английския поданик Йоанис Селимински

През 1979 г. доц. д-р Росица Димчева – преподавател в СУ „Св. Климент Охридски” , със съдействието на акад. Николай Тодоров – основоположникът на балканистиката в България, посещава гръцката столица. Целта на визитата й е да изследва архива, който се съхранява в Националната библиотека в Атина, на малко познатия за широката публика у нас възрожденец Иван Селимински (1798-1867). Документацията на възрожденеца години наред била неизвестна за българската наука.
50 години след кончината на Селимински акад.Михаил Арнаудов за първи път публикувал изследването „Селимински. Живот, дело, идеи” – монография, разкриваща мястото на научно-философските и религиозно-етичните идеи на родения в Сливен просветител. Изтъкнатият български литературен историк определил неговата философия като самобитно развитие на българска почва на идеите на Европейското просвещение и го нарекъл предтеча на Васил Левски.
„Макар и да изтъква посредническата роля на Гърция за навлизането на западноевропейските идеи у нас, ученият не е разполагал с достатъчно сведения за историята на новогръцката философия, която едва в ново време започва да се разработва критически от гръцките изследователи”, ще напише по-късно Димчева, след като изчете архива на Селимински.
През 1963-1966 г. роденият в Сливен възрожденец отново става актуален сред научните среди. Опитът обаче философията и идейните му убеждения да се преразгледат от марксическа гледна точка се оказва не в услуга на управляващите. Самият Селимински ясно е формулирал отрицателното си отношение към социализма и комунизма, още в средата на ХІХ в. Това предопределя неговото забвение. От позициите на социалистическия реализъм е по-удобно животът и значимостта на делото на Селимински да останат на тъмно. Опасението неговият духовен ръст да се извиси над популярните вече герои взема връх и името му не се популяризира в България. И има защо!
В продължение на близо година Димчева изчита и снима на микрофилми като по чудо запазената в Отдела за ръкописи на Националната библиотека в Атина документацията на българина. Откритията били впечатляващи.
На 14 август 1846 г. Иван Селимински написал до своя близък приятел и съмишленик Георги Золотович: „Приключвам тук писмо до Апостол Византион , което прочети и принуди последния да даде разписка, че е получил от мен един ковчег, съдържащ медицински книги, много ръкописи и преводи на следните книги: 1) „Животинският магнетизъм” от Месмер; 2) „Начинът, по който трябва да се пише история” от абат Мабли; 3) „Морал за всички обществени класи”, три тома от барон Холбах; 4) „Начало на всички религии” от Дюпюи; 5) „Математика”, два тома с множество бележки на Франкьор и 6) множество бележки за разни работи и речи, държани при обществени събрания, писани от мен. Всичко това оставих нему на съхрана , когато заминах от Атина за Италия, а той ги остави на някой си Димитър Логотетис в Пирея, който при заминаването си за Смирна го остави на Панайот Икономидис – Пирея.”
Самият Селимински никога не успява да си върне ценния архив. Каква е съдбата му също може да само да се гадае, но през 1892 г. той се оказва в книгохранилището на Националната библиотека в Атина, където е и каталогизиран.
В началото на 30-те години на ХХ в. гръцките учени започват да се позовават на Йоанис Селимински и под това име той остава в историята на Гърция. Още тогава българинът е поставен в графата „духовна независимост и свобода”.
„Сравним ли данните от писмото до Золотович със запазеното в атинската библиотека – разказва Димчева – установяваме следното: С изключение на един текст от 1829 г., всички философски трудове са преведени между 1835–1839 г. На първо място трябва да се посочи тритомната „Етика” на забележителния представител на френския материализъм и атеизъм П. А. Холбах. Етическите проблеми са застъпени от още един труд, преведен през 1834 г. и поместен в ръкопис №1227 без указания за името на автора под заглавие „Естествен закон или естетическите начала на етиката. Из самия организъм на човека и вселената”. При разглеждането на текста установихме, че той е превод на философското завещание на идеолога К. Фр. Волней „Катехизис на френския гражданин”. Със строгата логика и с яснотата при разкриването на основните идеи на Просвещението „Катехизисът” е едно от множеството доказателства за редките популяризаторски възможности на френската мисъл…
В изданието от 1826 г., което е ползвал Селимински, „Катехизисът” е публикуван като продължение и завършек на основния философски труд на Волней „Руини или размисли за разцвета и упадъка на империите” (1792). Селимински, който познава и ползва „Руините” в ред свои произведения, превежда само тяхната втора част, позитивната част – „Катехизисът” …
Подборът на текстовете и ориентацията във философската литература отговарят на духовните потребности на нашия автор. С изключение на книгата на Волней, повечето от интересуващите Селимински произведения са останали встрани от вниманието на гръцките преводачи. Материалистът и атеистът Холбах не е сред популярните философи в Гърция…”
Димчева, която се явява най-добрият познавач на Селимински, се спира и на въпроса за предпочитанията му: „интересите на възрожденеца са на страната на най-радикалните умове на Френското просвещение, чиято дейност предхожда революцията от 1789 г. или се развива непосредствено след нея, преди още да са започнали религиозните и политическите репресии на ХІХ в. Школата на нашия мислител е предимно френска (Холбах, Волней, Дюпюи, Мабли), но чрез нея той влиза в досег с общоевропейското интелектуално движение. Централна фигура тук е Холбах, чиято философия съсредоточава и доразвива с най-голяма свобода основните идеи на Френското просвещение. От теорията на познанието на Джон Лок се стига до отхвърляне на всякакви вродени идеи; от нападките на деистите срещу религията – до атеизъм; от материализма на Ламетри, на Хелвеций, на Дидро – до монизъм, предизвикал възхищението дори на идеалиста Хегел, който високо оценява чисто философската грижа на Холбах за преодоляване на делението между дух и материя…
Неслучайно при Холбах, при Мабли и при Волней, се забелязва тенденция за свързване на философската мисъл с масите. Материалистът и атеистът Холбах не споделя недоверието на Волтер, необразованият народ според когото може и трябва да бъде овладян чрез средствата на религията. Според автора на „Всеобща етика” образованието трябва да се разпростре върху всички съсловия, защото само „добродетелните граждани” могат да тласнат напред обществото…”
Но кои са тези мъже, които са изградили философския светоглед на българския възрожденец според изследователката:
„Голямата заслуга на Мабли се състои в това, че той разглежда революцията вече не като юридически, а като политически проблем. Стратег и тактик на борбата против абсолютизма, той се стреми да обедини всички опозиционни класи и чертае програмата на първите етапи на Френската революция…
Подобно на Мабли Волней е по-малко учен, увлечен от безпристрастни изследвания, отколкото политик и социолог, неразривно свързан с първите години на Френската революция. Началните етапи на революцията намират своето историко-философско осмисляне в забележителния труд „Руини”… Книгата е мощен синтез и същевременно популяризация на радикалните начала на ХVІІІ в. Набелязала преди Кондорсе идеята за прогреса…
Политическата философия на това универсално ръководство по етика развива в рационален дух простите и хуманни положения на Декларацията на човешките права от 1789 г. Разпространението на съчиненията на Волней сред балканските народи се дължи не само на техния революционен заряд, но и на безпощадния анализ на турския феодализъм. Заключенията си френския политик прави въз основа на непосредствени впечатления по време на пътешествията си из Османската империя между 1783 и 1785 г. Картината на огромната държава, която потиска множество народи и ги държи в примитивно състояние, е мрачно, но Волней долавя обречеността на поробителя. „О, унизени народи, провиква се той в „Руините” – вие трябва да знаете своите права! Всяка власт произтича от вас, единствено във вас е цялата сила!… Присъдата е произнесена. Приближава денят, когато този мощен колос ще рухне под собствената си тежест!… Империята на полумесеца ще изпита съдбата на тези държави, на чийто режим тя подражава!”
Научната оценката на Димчева излиза 5 години, след като се завръща от Атина през 1980 г. Тя е събрана в задълбочената книга „Из историята на Просвещението в Гърция и България през ХVІІІ и ХІХ в.” Въпреки че в центъра на изследването е непознатият дотогава за научните среди архив на Иван Селимински, името на възрожденеца не е намерило място на кориците на изданието. Но това ни най-малко обаче не омаловажава изводите, до които е достигнала Димчева – напротив. „Из историята на Просвещението в Гърция и България през ХVІІІ и ХІХ в.” е изключително ценна, защото без идеологически подход показва ясно и категорично съществените моменти от прехода на идеи на Европейското просвещение през Гърция и България, свързва се частното с общото в интензитета на влиянията, които търпят поробените народи, при това със средствата на сравнителния анализ. А героят на изследването – Иван Селимински, е перфектен за тази цел. Роден в Сливен, учил в елитната гимназия в Кидония, офицер от гръцкото въстание, работил в Сливен, завършил медицина в Италия, обсъждал бъдещето на България в Париж, живял в Австрия и Влашко, починал в Измаил, днешна Русия.
”Опитаме ли се определим по-точно философската школа на нашия възрожденец в етиката, трябва да посочим древните Платон, Аристотел…, а от новите автори Хелвеций, Холбах, Волней, Кабанис, Кондорсе…, категорична е Димчева. Въпреки пунктуалното проучване на университетския преподавател, остава обаче един съществен нюанс, който не е имало как да бъде забелязан. И Хелвеций, и Холбах, и Волней, и Кабанис, и Кондорсе ги свързва принадлежността им към Ордена на Свободните зидари. Нещо повече, четирима от тях са членове на „Деветте сестри” – легендарната философска ложа, започнала работа през втората половина на ХVІІІ в. Името на Холбах също се намира в масонските речници като един от най-яростните противници на догмите и ярко име от фалангата на знаменитите енциклопедисти. Така естествено възникват въпросите:
Кой е всъщност този българин Иван Селимински? Каква е неговата съдба? Кои са учителите му? Откъде, по какви пътища е стигнал до философската си концепция? Случаен ли е допирът му до едни от най-знаковите представители на масонството? Каква е неговата роля в епохата, известна като Българско възраждане?
А може би отговора го дава самият той през 1862 г.: „Изглежда, че течението на свободните идеи напредва от запад на изток. Никоя човешка сила не може да спре това течение, притеснените народи се готвят за борба.”