Лира Литературно-рекламна Агенция
С този откъс от повестта на големия наш възрожденец се наместваме под сянката при героя му чорбаджи Нено, откъдето той два века назад командва челядта си. Дали още виждаме същите българи, не помръднали по вид, отношения и манталитет? Любен Каравелов ги е описал най-добре!
„Под една кичеста круша в една от трендафиловите градини било постлано черно-жълто китено чердже, на което седели две лебеници или, както ги наричат казанлъчени, две дини, които представляват едносъщност и неразделност, или, да кажа по-понятно, едната лебеница, която била твърде голяма и малко продълговата, седяла на черджето, а другата, която била малка и туплеста, седяла на първата лебеница, така щото от тия две разновидни лебеници произходило едно неразделно мазно тяло, което се наричало Нено чорбаджи. Но аз заборавих да ви кажа, че голямата лебеница е била облечена в копринена риза, в ленени гащи и в бяло копринено, с червени пръчици елеченце, и че малката лебеница е била покрита с бял фес. Голямата лебеница се повдигала нагоре и отпускала се надоле твърде затруднително, а когато произходило това, то на малката лебеница се отваряла някаква си дупка, над която стърчели две дълги бяло-черни урезалки козина, поимала и изпускала воздух и клокала така поетично, че гато в голямата лебеница се намира цял вулкан. Но малката лебеница имала още две приемущества: на нея стърчели три червени подлоги, които носили название уши и нос, и две черни точки, които в общежитието се наричат очи, а по манастирите – светила. Изведнаж черните точки, които до това време били сънливи, шавнали насам-нататък, и из дупката изскокнали няколко потока лава, между които се зачули следующите думи:
– Иване бре, ела сам!
Пред лебеницата се изправил един млад и гиздав момък, който принадлежал в числото на ония нередки същества, които се наричат сеизи и които умеят да мълчат, да се въртят на пета, да се занимават с нищо и да ядат останките от чорбаджийския обяд. Аз не ще ви разказвам какво виражение е имало лицето на тоя млад човек и с какво е бил той облечен, защото, както ви казах вече по-горе, подобни личности вие можете да срещнете всеки ден и всеки час и защото тия не съдържат в себе си нищо особено, следователно ние можеме да ги наречем н и щ о.
– Де е Никола? – заклокал вулканът и долнята лебеница се повдигнала цяла педя нагоре.
– Отидоха със Станчовото момче да търсят врабчета – отговорило нищото.
– Аз хилядо пъти съм ти казвал да го не оставяш да ходи сам… Вие слушате само тогава, когато ви кръстосват със суровицата. Иди при детето!… А де е чорбаджийката?
– Тя си почива под крушата.
– Нека си почине… Иди и доведи Никола. Не оставяй го самин! Гледай с четири очи… Не оставяй момичетата да седят и да лапат мухите. Парици им се плащат. Удряй! Тия хора нямат ни срам, ни очи. Париците ти вземат, а работата ти оставят за Петровден! Иди при детето.
Иван тръгнал към стария кестен, но голямата лебеница, с помощта на малката, му заповядала да се върне и да приеме още няколко мъдри съвети и наставления.
– Ти го не гони: гледай да не падне и да се не убие… Кажи му, че го викам аз. „Баща ти те вика да ти даде ново гроше“ – му кажи. Кажи му, че съм хванал пиле. Иди при чорбаджийката и кажи ù да не лежи под крушата. Под крушата сянката не е гъста. Кажи ù да се пренесе под големия кестен. Пренеси и моята постелка!… Или чакай, не ще ми се да се местя. А ракията изстуди ли се?
– Аз мисля, че се е изстудила, – отговорило нищото.
– Ти мислиш!… Хиляди пъти съм ти казвал да не ми отговаряш така. И в Филибе те водих, и в Захара те пращах – не можа да станеш човек! „Трябва да се е изстудила, чорбаджи!“ – тъй трябва да кажеш. Кажи де!…
– Трябва да се е изстудила, чорбаджи, – отговорило нищото.
– Иди и донеси я!… Кажи на чорбаджииката да дойде при мене. Набери малко череши за мезе… Хайде иди и намери детето…
Нищото тръгвало още веднаж, и дваж, и триж, но лебеницата го връщала назад и клокала с различни звукове, и когато вече била дадена и шестата заповед да върви, то откъм северната страна се показало такова едно нещо, което накарало нищото да се запре още веднаж, а лебеницата да замълчи и да се приготви да слуша чуждите заповеди така също, както нищото слуша неговите. Това нещо, което имало голямо сходство с ония двоеноги животни, които от своята страна имат сходство с други едни животни, които се угояват за Коледа, е била чорбаджийката. Но преди да ви опиша добрите и лошавите качества на тая още доволно апетитна госпожа, аз тряба да се върна (така правят всичките романисти) назад и да ви разкажа за нея някои и други исторически подробности.“
